Радуканови – семейство от шампиони: историята на майка и дъщеря лекоатлети

Радуканови – семейство от шампиони: историята на майка и дъщеря лекоатлети

В света на спорта има много истории за успех на спортисти, които са се издигнали до върха чрез много труд и решителност. Днес ще ви разкажем именно такава – тази на Златка и Кристен Радуканови – майка и дъщеря лекоатлети от Видин. От споделената им любов към спорта до дисциплината им в подготовката те са доказали, че за успеха се плаща висока  цена. В този текст ще ви разкажем за техния път, предизвикателствата, пред които са се изправяли, и уроците, които са научили.

Кристен е на 23 години, четвърти курс в Национална спортна академия „Васил Левски“ и учи в две направления – треньор по лека атлетика и учител по физическо възпитание и спорт. Първите и стъпки в сериозния спорт всъщност са в друг спорт – когато е в III клас нейните родители я записват на тренировки по волейбол, където тренира усърдно седем години. След това се насочва към леката атлетика, но има и период, в който не спортува – от 2019 до 2021 г.

Кристен Радуканова

Спортният път на нейната майка Златка Радуканова, понастоящем старши преподавател по спорт в Медицински университет – Варна, треньор на отбора по лека атлетика на университета и треньор в спортен клуб „Радуканови“, започва с участието в кросови състезания, които се организирали в училището, в което учи тогава: „Винаги печелех 1-вото място и това ме мотивира да кандидатствам в спортното училище във Варна когато бях на 13 години. След като ме приеха започнах да тренирам при моя първи треньор Марин Димитров и да участвам в състезания. Вдъхновена от успехите на българските лекоатлети по това време, реших, че искам и аз един ден да бъда като тях – успешен спортист“, разказва тя.

семейство Радуканови
Кристен, Златка и Мирослав Радуканови с награди от „Бал на спортиста“ във Видин

На въпроса как избира леката атлетика Кристен отговаря: „Може би тя ме избра или както аз си мисля, съм създадена за това. Родителите ми са лекоатлети и един ден седнахме да поговорим относно това, че трябва да избера между двата спорта, защото не успявах от училище в едната зала и после в другата. Аз без да се замисля тогава казах волейбол, но те ми обясниха защо трябва да избера атлетиката и ето ме сега – тренирам по два пъти на ден“.

Първото отличие за един спортист се помни винаги. За Кристен това е още в предучилищната група когато е едва на шест години – тогава тя е капитан на отбора и печелят първо място.

Кристен Радуканова

Сегашният клуб, за който се състава Кристен, е СКЛА „Атлетик“ – София: „Аз избрах Валя Демирева за мой ментор и треньор, с когото да изминем дългия и тежък път на успеха. Тренировките са много тежки, никога не съм си представяла, че ще тренирам толкова здраво. Тренираме двуразово в понеделник, вторник, сряда и петък, веднъж в четвъртък и събота, а в неделя почиваме. Почти нямам време за почивка между тренировките, така че прекарвам доста време на стадиона. Мотивират ме състезанията –  те те карат да видиш на какво ниво си и да искаш още повече. Мотивират ме родителите ми – те толкова много ме подкрепят! Мотивира ме и треньорката ми, тя вярва в мен много и иска да успеем заедно“, разказва за тренировките младата спортистка.

Освен с многобройните си отличия, Златка Радуканова е гордост за видинския край и поради факта, че участва на Олимпийските игри в Атланта през 1996 г. „Всеки един мой спортен успех е придружен и с незабравими спомени като спечелването на бронзовия медал в дисциплината 200 м на Европейско първенство в зала в Стокхолм през 1995 г., 6-ото място в същата дисциплина на Световното първенство в зала в Барселона през 1996 г., бронзовото отличие от лятната Универсиада във Фукуока през 1995 г., спечелването на трите балкански титли от Балканиадата в София през 1992 г. и още много други“, разказва за успехите Златка.

Златка Радуканова
Златка Радуканова на Олимпийските игри в Атланта 1996 г.

В спортната кариера освен много труд и отличия има и неуспехи – травми или неочаквани загуби, след които е много трудно да се възстановиш. Най-голямото предизвикателство за Златка Радуканова е когато предприема смяна на състезателната си дисциплина от спринт на троен скок през 1997 г. когато е вече на 27 години. Но само с няколко месеца подготовка тя успява да спечели Националната титла на България на троен скок, участва на Световно първенство в Атина и на лятна Универсиада в Катания.

А за трудностите след своята скорошна травма Кристен споделя: „Състезавам се активно от 3 години, но за първи път усетих болката да не можеш да покажеш това, на което си готов този сезон. Честно ли – плаках много, когато чух треньорката да казва „няма да бягаме“, защото знаех, че е права и не мога да го направя. Това ме мотивира за следващия сезон и сега тренирам много по-здраво, за да покажа най-доброто от себе си“.

Кристен Радуканова

Отношенията на Златка и Кристен като майка и дъщеря несъмнено повлияват на тяхната спортна кариера и това да се подкрепят взаимно в техните стремежи. „Ние нямаме разговор, който да не включва думата „атлетика“, разказва Кристен, а майка и допълва: „Тя е много упорита и знае какво иска да постигне в спорта. Аз като нейна майка я подкрепям и помагам със съвети, както и почти винаги присъствам на нейните състезания.“

семейство Радуканови

През 2017 г. Златка и Мирослав – нейният съпруг, решават да създадат собствен спортен клуб: „Аз и моят съпруг сме тренирали лека атлетика и сме завършили НСА с тази специалност. През годините получавахме запитвания от родители и деца дали ще може да тренират при нас. През 2017 г., когато Кристен започна да тренира лека атлетика в града нямаше треньор, който да се занимава със спринт, и аз започнах да я обучавам. С моя съпруг Мирослав решихме да създадем и собствен клуб, който да носи името на нашата спортна фамилия поради факта, че в нея освен нас има и други много успешни спортисти – това са  Милен Радуканов – треньор по футбол и Мадлен Радуканова – олимпийска шампионка по художествена гимнастика, които биха могли да вдъхновяват децата да спортуват“, разказва Златка.

Радуканови

За бъдещите си цели и стремежи Кристен споделя: „Целта е висока, но не е непостижима. Продължавам да тренирам усърдно и всичко ще си дойде на мястото“. А съветът, който дава олимпийският състезател Златка Радуканова на младите спортисти гласи: „Бъдете упорити, не се отказвайте от мечтите си и нека всеки ваш неуспех да бъде мотивация за още по-упорита работа.“

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

„Дай, Боже, дъжд!“ – обичаят „Папаруда“ в село Винарово

„Дай, Боже, дъжд!“ – обичаят „Папаруда“ в село Винарово

Българският фолклор е богат на колоритни традиции и обичаи, много от които се предават от поколение на поколение и се изпълняват и до днес. Такъв е обичаят Пеперуда, който може да се срещне в различни райони на България. Смята се, че този ритуален танц има силата да призовава дъжд по време на суша и служи като завладяващ пример за това как културните практики могат да отразяват дълбоките връзки между хората и тяхната естествена среда. В тази статия ще навлезем в историята и значението на обичая Пеперуда такъв, какъвто е във видинското село Винарово, където се изпълнява и до днес.

Село Винарово се намира на около 20 км от град Видин. Според последната официална статистика от 2022 г. в него има около 300 жители. Винарово е родното място и на видния български народен певец Кайчо Каменов.

Обичаят е известен в селото под името Папаруда – като както наименованието,така и обредните песни и наричания се повлияват от винаровския диалект. В останалата част от страната той също се изпълнява, когато поминъкът в селото е под риск от дълго продължаваща суша. Молебенът за дъжд се изпълнява два пъти в годината когато е най-горещо – трудно е да се определи кога точно, тъй като природата има своя нрав.

Голям принос за запазването на обичая такъв, какъвто е бил преди години, дава Динко Петров – виден фолклорист и кмет на село Винарово.

Папарудата – най-личното момиче

Главен герой в обичая е Папарудата – момиче на 12-13 годишна възраст, което пее, танцува и притежава качества като трудолюбие и доброта. В други краища на страната се среща главен герой да е изтърсаче или бедно дете, което да омилостиви Бог. В много редки случаи българите мюсюлмани в Източните Родопи допускат Папарудата да е момче.

Папарудата е облечена с дълга бяла риза, а папарударките – останалите участници в обичая, също на 12-13 годишна възраст – са облечени в народни носии и я кичат с върбови клонки докато пеят. Част от обичая са и две стари жени, които наричат и насочват обредните действия.

обичай Папаруда


Силата на върбата

Във Винарово се смята, че там, където расте върба, водата никога не щуква – т. е. никога не спира. Затова за разлика от другите краища на България, където Папарудата се накичва с бъз и коприва, във Винарово това се случва с върбови клонки направени на нанизи, които се поставят на врата и кръста – символизира здрав кръст при жътва. Върху главата на Папарудата се поставя и красив венец с цветя.

обичай Папаруда

Етнографски комплекс „Средна чешма“

Във Винарово молебенът за дъжд се изпълнява на една емблематична местност за селото – Етнографски комплекс „Средна чешма“. Той е много красив природен феномен, осеян с върби, а около него тече река. Построен е през 1934 г. от Николай Спасов, тогавашен кмет на Винарово, а след това през 2006 г. с общите усилия на винаровската общност се превръща в етнографски комплекс.

чешма

Обредните елементи

Освен голямата символика на върбата, в обичая присъстват ситото и вълната. Докато Папарудата и папарударките играят, двете възрастни жени идват с внучките си на чешмата и започват да сеят брашното и да наричат: „Както се сее това бяло брашно, така да падне и ситен дъждец.“ Не силен дъжд, не градушка, а ситен, плодороден дъжд. Другият ритуален предмет е вълната, която се пере, и символизира сивите облаци, които трябва да дойдат. Децата играят наляво и надясно, леко се блъскат, за да се сгъстят и сивите облаци, които да донесат дъжда. Стопанките, които посрещат обредната група, омесват хляб, върху който е изобразено птиченце. Птицата е символ на живот, здраве и вода.


„Каквото сте видели и чули, предайте го на своите внуци и правнуци!“

След като се закичи с върбови клонки Папарудата се полива с вино и вода и обредната група тръгва по селските къщи, където ги очакват стопанките с дарове. Там се пеят песни за едро грозде и златно жито, а домакините приготвят обреден хляб и дребни сладки.

обичай Папаруда

След като минава по селските къщи групата се връща с песни на реката и там се пускат върбовите нанизи на Папарудата: „Така, както тези одежди бавно текат по реката, такъв бавен дъжд да се яви за нашата реколта, за нашето село – дай, Боже, дъжд!“ Молбата им към Бога ги свързва със самия него – те измолват дъжд, защото са сигурни, че той ще ги чуе и ще имат берекетна година.

обичай Папаруда

Обичаят завършва с поука за децата – „Ето, вече облаци се появиха – скоро ще завали. Каквото сте видели и чули, предайте го на своите внуци и правнуци!“

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

Психологът Виктория Дякова: Тялото следва душата!

Психологът Виктория Дякова: Тялото следва душата!

Виктория Дякова е на 33 години, родом от град Видин, магистър психолог по клинична психология и психология на личността. Тя е автор на книгата „Излъчвай любов“ и документалния филм „Ментализация“. По повод месеца на жената разговаряме с нея за най-актуалните теми, които засягат нежния пол в днешно време.

Кога реши, че искаш да се занимаваш с психология?

Още като тийнейджър започнах да проявявам интерес към психологията като наука за душата на човека. Спомням си как си казвах: „Искам да се грижа за психичния свят и здраве на човека така, както лекарят се грижи за телесното.“ Вярвах, че психо-емоционалното страдание е не по-малко тежко от физическото, а години по-късно разбрах, че тялото следва психиката.

Разкажи ни повече за професионалния си път.

Завърших бакалавър по клинична психология и започнах да посещавам стажове, с които да упражнявам наученото и да се докосна до реалната работа. След това започнах да посещавам психолог за лична терапия, която е задължителна за нас. Моят личен психолог, който водеше и един от моите стажове, много ми помогна. След няколко години започнах да провеждам първо безплатни консултации и работех със и под супервизията на д-р Владимиров, след което написах една сравнително кратка книга-наръчник за вътрешна хармония на име „Излъчвай Любов“. Междувременно пишех и статии и записвах видеа с полезна информация, свързана с психичното здраве и човешките взаимоотношения. Така лека-полека доволни от работата ми хора, водеха след себе си и други. Профилите в социалните ми мрежи също много ми помогнаха и продължават да ми помагат да достигам до повече хора. Често започнах да гостувам и в различни предавания като професионално психологическо мнение.

Кои са най-честите проблеми на жените, които се обръщат към теб за консултация?

Напоследък забелязвам тенденция, че хората са изключително тревожни. Сякаш това измести паническото разтройство, което беше водещо много време, но това са лични наблюдения от недотам представителна извадка. Често срещани са и конфликти във взаимоотношенията. Като социални същества ние до голяма степен зависим от значимите други и взаимоотношенията ни с тях – поради тази причина кризите във връзките или брака също са доста чест повод човек да потърси психолог.

Как успяваш да „запазиш“ себе си, докато си в помощ на чуждите терзания и проблеми?

Това е едно от по-трудните неща, без които обаче не може. Осъзнаваш и постоянно си припомняш, че тази болка е чужда и ако и ти потънеш в нея няма как да „издърпаш“ другия. Използвам емпатия, но не се идентифицирам с човека.

Виктория Дякова психолог

Как жените могат да контролират енергията си и да поддържат позитивно мислене в ежедневието си? Кои са нещата, които ти сама манифестираш, за да се чувстваш добре?

Човек или е оптимист, или е песимист – разликата е, че при песимиста животът се върти около негативните събития, а оптимистът ги преживява и не позволява те да подчиняват живота му. Все пак с определени усилия можем да се насочим към по-оптимистична нагласа – например като практикуваме благодарност всяка сутрин. Осъзнаването на това, че и в добрия живот има трудности, е доста освобождаващо по отношение на ограничаващото вярване, че добрият живот е непременно лесен живот. Това, което правя аз, е да поддържам връзка със самата себе си, да изразявам емоциите си, а не да ги задържам, свързвам се с природата, общувам с хора, които са ми приятни, и правя неща, които ме зареждат – като пътуването например.

Какви са някои от „стратегиите“ за повишаване на самочувствието и за това жените да се чувстват красиви отвътре навън? Колко трудно може да се окаже това и кой/какво според теб може да попречи най-много?

Самоувереност е по-любима моя дума.Често казвам на клиентите ми да избягват самочувствието, защото в него има по-скоро его. Самоувереността и себеоценката до голяма степен зависят от средата. Не можем да съдим за знанието и важността на лъва по умението му да лети. Важно е самоувереността да се изгражда и крепи на устойчиви основи, а не на външността и това е нещо, което наблюдавам напоследък. Красотата е субективна, а освен това и преходна, тя може да бъде подкрепяш фактор, но в никакъв случай основа. Усещането и вярването в себе си до голяма степен е заучено и придобито от това, което са ни показали родителите ни чрез тяхното поведение и отношение към нас. Също така е важно да сме в хармония с това, което мислим и вярваме, както и с това, което правим – да знаем, че не вредим умишлено на другите. Живеем за човечеството, а не срещу него, мислим и правим добро – защо тогава да нямаме добра себеоценка? Много е важно човек да не се сравнява с другите.

Как жените могат да управляват стреса и да предотвратят бърнаута в личния и професионалния си живот?

Като се откажат от идеята, че целият свят зависи от тях. Трябва да се научат и да си позволят да делегират част от своите задачи. Жените обичат да контролират всичко и това често им играе лоша шега. Би било добре да се работи с доверието в способностите на другите и пускане на контрола.

Все по-често наблюдаваме как жените преследват реализиране в кариерата и самостоятелност. Еманципацията и амбицията в помощ ли са или по-скоро се явяват отблъскващи за мъжете, които искат да са водещата фигура?

Ако мъжът иска да е доминиращ със сигурност ще бъде отблъскващо за него, но не можем да генерализираме. Истината е, че всички действаме от своето осъзнато или не толкова осъзнато чувство за малоценност и то е наша движеща сила. Определящи за това колко силен е натискът му са неговата компенсация чрез медали, титли, степени на образование и постигане. Според мен търсенето на баланс е най-плодотворната среда.

Каква роля играят социалните медии при оформянето на образа на тялото на жените и как нежния пол може да култивира по-положителна връзка с тялото и външния си вид?

Трябва да се наблегне на усещането за автентичност и да се научим да ценим индивидуалността, което убягва на нашето общество. Връзката със себе си се гради и поддържа ежедневно, като едно от основните неща е слушането на собствените потребности, предпочитания, а не тези, които обществото валидира.

Виктория Дякова психолог

Как можем да поддържаме здрави граници във връзките ни и да предотвратим зависимостта от партньора?

Зависимостта от партньора се появява тогава, когато човек няма добра връзка със себе си и прехвърля отговорността за своето щастие в ръцете на партньора. Всеки трябва да осъзнае своята собствена ценност и да се научи да се радва и цени своята компания, време, усещания и т. н. Така ще успява да удържа и границите си. Асертивността е умение, което, ако не си изградил в детството си, може да научиш в съзнателния си живот. Да заявиш своята позиция, желания и потребности във връзката е от ключово значение, както и да можеш да кажеш „стоп“ на това, което не е добро за теб. Поставянето на лични граници във взаимоотношенията е от значение и за цялостния начин, по който се чувстваме, което съответно е и в пряка връзка с нашето психично здраве.

Как жените могат да се възстановят от неуспехите в личния и професионалния си живот?

Последните години почти всичко става бързо, но има неща в живота, за които се изисква време. Тъгата, например, е чувство, което ни е нужно, за да преодолеем определена загуба или разочарование – искам да кажа, че емоциите и чувствата, които идват при загуба, трябва да бъдат приети, а не да ги игнорираме или да се опитваме да ги прикрием. Така когато поскърбим известно време, те ще си свършат работата и ние ще можем да продължим напред.

Какво е твоето послание към всички, които се притесняват да потърсят помощ от специалист? 

Всичко непознато е плашещо до някаква степен, а освен това тук имаме и социално осъдителния фактор, така че притеснението донякъде е разбираемо. Все пак бих посъветвала всеки, който се чувства объркан, да потърси специалист, защото това е проява на отговорност към себе си. Освен това, вече смятам, че всички малко или много разбираме колко е голяма и значима връзката на психичното с телесното, така че не можем да лекуваме само телата, а психиката и душата да се мъчат. Не забравяйте: Тялото следва душата!

Гледайте „Ментализация“ тук: https://www.youtube.com/watch?v=xmykTw_Z7lI

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

От платното на художника до човешката кожа с татуиста Жаклин Петрова

От платното на художника до човешката кожа с татуиста Жаклин Петрова

За някои татуировките не са нищо повече от мимолетна тенденция, но за други те представляват начин да изразят себе си. Последното е особено вярно за едно младо момиче на име Жаклин Петрова, което наскоро взима смелото решение да стане татуист, потапяйки се в света на мастилото и иглите. С дълбоко вкоренена любов към изкуството още от детска възраст тя пречупва таланта си под един по-различен ъгъл, оставяйки творенията си не върху платно, а върху човешката кожа.

Жаклин Петрова е на 22 години, родом от Мездра, Врачанско. Споделя, че още от ранна детска възраст обича да рисува: „В детската градина учителите постоянно ме караха да им рисувам. В началното училище също, но не само на хартия, а и на платна с маслени бои, правех вази от бутилки, които рисувах и украсявах, също рисувах и с текстилни бои върху дрехите си. Рисувах навсякъде и с каквото се сетя“, разказва тя.

В този период Жаклин успява да спечели и различни конкурси за детски рисунки на местно ниво. Когато е в седми клас прави изложба в цялото училище само с нейни творби, които и до ден днешен украсяват коридорите на училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в Мездра. Неминуемо идва и моментът, в който тя трябва да кандидатства в гимназия: „Тогава мечтаех да стана моден дизайнер и исках да уча в художествено училище. Родителите ми не бяха съгласни, защото бях твърде малка да пътувам до София, а художествената гимназия във Враца според тях нямаше да ми даде достатъчно добро образование. Затова се отказах от модния дизайн и реших да уча за архитект“, разказва Жаклин.

Жаклин Петрова

Така кандидатства да учи математика в Профилираната природо-математическа гимназия във Враца, но бързо разбира, че това не е нейното, тъй като още на входното ниво получава слаба оценка. Тогава тя продължава да рисува – има и доста картини, които продава с благотворителни цели, като до онзи момент най-голямото и постижение е картина, която продава за 1200 лв. на благотворителен бал на Ротари клуб – Враца, когато се събират средства за легла за родилното отделение в местната болница.

„В гимназията имах много интереси, справях се отлично по повечето предмети, но тогава много боледувах и ми се налагаше да оставам в болница не малко пъти. Често докторите грешаха в диагнозите си и не знаеха как да ме лекуват. Затова реших, че ще стана доктор“, споделя шеговито тя за поредното начинание. Започва интензивно изучаване на биология и химия с допълнителни занятия извън учебно време и в девети  клас успява да се премести в биологична паралелка. Тогава най-интересни за нея стават часовете по български и литература, както и часовете от философския цикъл. Учителката и по литература я насочва към клуб по журналистика и краезнание, където интересът и към журналистиката бързо се разпалва – започва да пише статии, да взема интервюта, да ходи на събития и да се запознава с различни хора. Извън заниманията в клуба започва да ходи на курсове по журналистика и на стаж в местната телевизия. Чете и новините по радиото.

„В X клас бях на национална олимпиада по философия, а предметът се изучаваше в XI клас. Година по-късно участвах в конкурс-обучение „Работилница за репортери“. Тогава спечелих прием с отлична оценка в специалност медии и журналистика в Университета за национално и световно стопанство. А рисуването… то остана изоставено в VIII клас“, разказва още Жаклин.

Жаклин Петрова

Така през 2019 г. започва следването и в университета. „След първата година все по-осезаемо започна да ми липсва рисуването. Все повече осъзнавах, че журналистиката не е това, което съм си представяла. След I курс вече знаех, че няма да се занимавам с журналистика, но все още не знаех как да постъпя. Решението да прекъснеш университет е много трудно, когато цял живот си бил отличник и си вървял по „правия път“, споделя за трудностите тя.

През лятото след първи курс Жаклин открива нейното бъдещо поприще, когато и идва идеята да стане татуист: „Както и да го погледна, това е професията за мен – свободна и артистична, но в същото време сериозна и отговорна. Професия, лишена от предразсъдъци и ограничения. В нея няма значение как изглеждаш, какво говориш и къде, в нея си напълно себе си и правиш това, което обичаш – твориш“, споделя още Жаклин. В последствие разбира, че професията също има и своите минуси – болките в гърба и врата.

Когато решава да се занимава сериозно и да стане татуист, младото момиче проучва всички студиа за татуировки в София и в началото на II курс намира своето място – „Мастилница“. Тогава е необходимо да представи портфолио с рисунки, но последните творби на Жаклин са от VIII клас: „Рисунките бяха добри за осмокласничка, но съвсем не бяха подходящи за момиче на 20 години, което иска да рисува по телата на хората. Тогава ми казаха, че ще трябва още да порисувам, като мога да им изпращам рисунки и те да ми дават напътствия, съвети и критики.“ Така Жаклин започва частни уроци при Деян Ганецовски – художник на свободна практика от Враца, който преподава рисуване на много ученици за кандидатстване в различни специалности: „Бях му първата ученичка, която се готви за татуист. Уроците ми продължиха две години по четири пъти в седмицата по 5, 6, 7 а понякога и 8 часа на ден. Не бих казала, че съм талантлива, защото тогава видях колко по-талантливи хора има, но бих казала, че съм наистина упорита, сериозна и дисциплинирана и успях да направя голям напредък за малък период от време“, разказва Жаклин.

Част от рисунките на Жаклин
Част от рисунките на Жаклин

И така през ноември миналата година младото момиче започва обучение в „Мастилница“ – първо върху силиконова кожа, след това и върху истински хора. Първата и татуировка е през декември върху нейната най-добра приятелка от детството. В началото татуира приятели, после познати, а вече татуира и абсолютно непознати.

„Стилът, в който работя и искам да се развивам, е реализъм. За него дизайните се правят от различни снимки, които се обработват, променят, дорисуват и така нататък.

Създаването на дизайна не е толкова трудно, особено ако успееш да намериш подходящи снимки, но отнема време. По-трудната част при този стил е самото татуиране, защото трябва да е едно към едно със снимките, стилът е много детайлен и фин, нямаш място за грешка“, разказва за избора си на стил Жаклин. Споделя, че се старае да изпипва всичко до последния детайл и че не се състезава с никого, а се старае всеки ден да надмогва себе си: „За мен е важно да излизаш от зоната си на комфорт. Всъщност аз почти не влизам в нея – всеки ден на работа правя нещо ново. Често се случва клиент да иска конкретен дизайн, който не знам как да направя, но се съгласявам и тогава вече нямам избор – трябва да намеря начин да се науча и да се получи. Хубавото е, че съм заобиколена от страхотни артисти, които винаги са на среща за въпроси и съвети“, споделя още за работата си Жаклин.

За всички, които някога са обмисляли дали да си направят татуировка и каква да е тя, Жаклин съветва: „Първата татуировка, в повечето случаи, винаги се премисля твърде много от хората, но направиш ли си една, вече не ги мислиш толкова и виждаш всяка част от тялото си като свободно пространство. Така че, който се чуди, реално няма какво толкова да се чуди, защото много скоро ще осъзнае, че най-яките и оригинални татуировки са без конкретен смисъл и символика.“

„Не съжалявам за това, че не съм учила в художествена гимназия, нито съжалявам за времето, прекарано в изучаване на журналистика. Не обвинявам родителите си, а напротив – смятам че това е било най-правилното решение, което са могли да вземат. Получих добро образование, запознах се с много интересни хора, създадох страхотни приятелства и в училище, и в университета. И ако не бях минала по този път, нямаше да съм човека, който съм. Кой ли знае – ако бях учила в училище за изкуства можеше толкова да ми омръзне рисуването, че да се откажа от него. Човек никога не трябва да съжалява за миналото, а напротив – да е благодарен“, сигурна е Жаклин.

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

Малък град, големи мечти: как две сестри от Видин изградиха процъфтяващ лазерен център в родния си град

Малък град, големи мечти: как две сестри от Видин изградиха процъфтяващ лазерен център в родния си град

В днешния забързан свят не е необичайно предприемачите да се съсредоточат в големите градове в търсене на успех и възможности. Но за сестрите Катрин и Мелиса успехът винаги е бил постижим и в родното им място. Вместо да продължават да се развиват в столицата, момичетата избират да преместят техния център за лазерна епилация във Видин. С тяхната страст да предоставят най-новата технология в обезкосмяването, Катрин и Мелиса са уверени, че могат да развиват бизнеса си в родния им град – въпреки трудностите.

Да започнеш собствен бизнес в… 20-те си години

Когато решават да започнат собствен бизнес, Катрин е на 19, а Мелиса на 21 години. Идеята за лазерен център не идва спонтанно, а е предизвикана от лична история в съчетание с тогавашната работа на Катрин като професионален гримьор в София – тогава тя осъзнава, че обича работата с клиенти: „Замислих се как преди време лазерната епилация е помогнала много на самочувствието ми, тъй като имах нежелано окосмяване, вследствие от хормонални проблеми. Помислих си колко ли момичета във Видин имат ситуация сходна на моята и че и на тях им се налага да пътуват чак до столицата, за да разрешат проблема“, споделя тя. В същото време Мелиса прави кола маски на близки и приятелки – двете сестри сякаш без думи се разбират, че искат да градят бизнес заедно именно в сферата на лазерната епилация.

„Със сестра ми започнахме да се интересуваме повече за различната апаратура изапочнахме да ходим на демонстрации – аз бях на 21, а Катрин на 19. Беше ни страх, притеснявахме се, защото да научим хората в малък град, че такава процедура е безопасна и че могат да и се доверят, е много трудно. Това е и много голяма инвестиция за толкова млади момичета – баща ни много се притесняваше, но никога не ни спря и ни подкрепяше през цялото време“, разказва за първите стъпки Мелиса.

Сред всички трудности, които съпътстват реализирането на тяхното начинание, двете сестри срещат и може би най-обезверяващата  – пренебрежението, породено от младата им възраст: „Хората не ни приемаха на сериозно и се държаха с нас като с малки момичета. До ден днешен продължават да ни подценяват, но това е нашата най-голяма мотивация“, разказва Мелиса. „Когато казвахме, че сме от Видин, получавахме смесени реакции. Но до някаква степен ние сме виновни за това – сами си отричаме и града, и региона. Но хубавото е, че и ние сме тези, които могат да поправят това“, сигурна е Катрин.

Катрин и Мелиса лазерна епилация

Успех в родния град: мисията възможна… и успешна!

Момичетата изкарват всички необходими курсове и обучения, за да провеждат процедурите по лазерна епилация. Стартират бизнеса в салона, в който Катрин работи като гримьор в София. Впоследствие взимат под наем и помещение във Видин, за да се опитат да разработят бизнеса и в родния им град: „Дълго време работехме седем дни в седмицата – четири дни във Видин, три дни в София. След като приключвахме часовете във Видин, късно вечерта тръгвахме за София. За близките ни не беше лесно да знаят, че две момичета тръгват на път сами по тъмно, понякога в сняг и заледена пътна обстановка. Идваше ни в повече и трябваше да изберем някоя от двете дестинации.“, разказва за трудностите Катрин. Така двете сестри взимат решението да преместят бизнеса си само във Видин.

„Истината е, че всичко в София вървеше повече от успешно – затова ни беше толкова трудно и не можехме да вземем решението повече от половин година. При избора много натежа и фактът, че след години искаме да градим семейство във Видин, а не в София. Ние сме на мнението, че Видин е прекрасен град и че има работа, стига човек да иска да работи“, категорична е Мелиса. Когато отварят лазерния център в града не мислят само за тях и тяхната потенциална печалба – те гледат на нещата от гледната точка, че могат да развият и града, тъй като до този момент във Видин има само един салон за лазерна епилация. „Не са най-важното нещо парите – трябва да направиш нещо, което ще остане и за другите“, убедени са сестрите.

Развиването на бизнеса във Видин отнема време – на деветия месец от отварянето Катрин и Мелиса могат спокойно да заключат, че всичко вече върви успешно. Момичетата разбират от ранна възраст, че за да успееш в която и да е сфера, то ти трябва да се доказваш и да се бориш всеки ден. Затова дори и по време на тежки периоди, те никога не се отказват: „Толкова много вечери сме се прибирали и сме плакали, но си повтаряхме, че знаем с какво и за какво работим, че няма да се примиряваме и че в един момент нашият ден ще дойде. Има толкова още много неща, които бихме искали да направим“, споделят те.

Катрин и Мелиса лазерна епилация

Следващата стъпка…

Когато вече успяват успешно да разработят центъра им във Видин, момичетата решават, че е време да отворят обект в още един град. Те правят план на спечелените до момента средства и решават, че искат да инвестират в ново помещение и да разрастнат бизнеса си в друг град: „Всички ми се чудеха как мога да ставам в три часа сутринта и да гримирам момичета за сватби и кръщенета до късно следобяд. През това време Мелиса поемаше часовете в лазерния център. Всичко беше в името на това да отворим нещо наше и да докажем на нас самите, че можем“, разказва Катрин.

На въпроса защо избират точно Монтана, Мелиса отговаря: „Всеки път, в който минавахме през Монтана на път за София, имах усещането, че тук може някой ден да отворим салон. Мечтата ни беше за помещение с рецепция, чакалня и по-голяма стая за работа с лазера.“ Не след дълго това се оказва реалност и през октомври 2022 г. мечтаният им салон в Монтана отваря врати. Момичетата заедно с помощта на баща им правят изцяло сами ремонта, затова чувстват този салон толкова техен: „Имаше сериозен ремонт – слагане на паркет, вдигане на стени, боядисване, шкурене на стените…“, разказва Мелиса.

Новата мечта

Катрин и Мелиса са млади момичета с мечти – споделят, че част от тях вече са се сбъднали, но непрестанно се появяват нови, тъй като искат да предлагат най-доброто на техните клиенти: „Бихме искали занапред да имаме персонал – не искаме да сме шефове. Човекът, който ще вземем на работа, ще работи с нас, а не за нас.“ Младите сестри скоро ще преместят и лазерния им център във Видин в по-голямо и модерно помещение, а третият, последно поколение лазер, е вече факт.

Адресите на лазерните студиа на Катрин и Мелиса са:
гр. Видин – ул. „Вела Пеева“ № 25
гр. Монтана – ул. „Веренишка“№ 2
Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

Следващото поколение винопроизводители – как един млад мъж продължава семейната традиция

Следващото поколение винопроизводители – как един млад мъж продължава семейната традиция

Едва на 24 години, Александър Миков вече си е създал име в света на винопроизводството. Със страст към занаята, която е в сърцето му още от ранна възраст, той усъвършенства уменията си и наскоро се дипломира като технолог. С комбинация от традиционни техники и новаторски идеи, Александър е решен да поддържа семейната изба процъфтяваща и да създава вина, на които хората ще се наслаждават години наред.

Александър Миков е от град Видин, възпитаник на Математическата гимназия в родния си град. Той идва от семейство с богата история във винопроизводството – баща му и чичо му основават собствена винарна през 2007 г.: „На баща ми и чичо ми им се предоставя възможност да изкупят определени декари лозя за отглеждане и продаване на грозде, а след това решават, че е по-добра идея и по-доходоносно да се направи и винарна, за да се преработва гроздето и да се превърне във вино. В началото всичко започва само и единствено като бизнес, а днес е вече хоби и любов към това, което правим.“

Той участва в семейния бизнес от едва 15-годишен, като започва само с помощ в гроздобера. От малък се влюбва в професията и знае, че това е призванието му в живота.

Александър Милков вино

Миналата година Александър завършва бакалавърска степен по технология на виното и пивото в Пловдив, като след това записва и магистърска на същата специалност. За следването в университета той разказва: „Самата специалност е много интересна, защото включва абсолютно всички напитки – вино, бира, високоалкохолни (уиски, водка и др.), безалкохолни и алкохолни.“

„В началото (през 1-вата и 2-рата година на следването) беше доста скучно и натоварващо, учехме само химия и физика, но след това (в 3-тата и 4-тата година) започна по-интересното и изучавахме целия процес от началото до края, правихме различни анализи, за да следим показателите на напитките, дори имахме дегустации по време на упражненията, представяте ли си? Да трябва да пиете вино, бира и какво ли още не по време на университет?!“, смее се той. Студентите посещават и различни винарни и пивоварни, за да се докоснат до самия процес. „Но разбира се, колкото беше интересно, толкова и трудно – имаше много учене, нашите преподаватели бяха доста взискателни“, допълва за годините в университета той.

Александър Милков вино

Въпреки трудностите в индустрията, Александър е запален по работата си: „Трудностите в нашия регион са доста големи, като започнем от там, че поради ниските заплати няма квалифициран персонал. Друг проблем е самият пазар за вино в нашия регион – някои хора си правят домашно вино, което значи, че те не си закупуват такова от нас или от нашите колеги. Винената култура също е доста ниска“, разказва той. Александър подчертава и важността на разпознаването на доброто вино: „Хората трябва да разберат, че хубавото вино не струва 3-4-5 лв. за литър“.

Видинският регион е изключително плодовит, когато става на въпрос за вина – емблематичен сорт за него е чистата новоселска гъмза. На въпроса за любимите му вина Александър отговаря: „Аз лично съм фен най-много на червеното вино, разбира се, най-любимият ми сорт е нашата Гъмза, тя ми е слабост – все пак малко изби в България работим с този сорт.“

Александър Милков вино
Александър с наградата за семейната му изба „Master of Gamza 2020“ – двоен златен медал и най-добро червено вино от местен сорт, оценено от The Balkans International Wine Competition and Festival

Александър непрекъснато измисля нови и вълнуващи идеи за семейната винарна. В момента те ремонтират нова сграда, за да продължат не само работата си, но и да я отворят за винен туризъм.

„Асортиментът ни от различни вина е доста богат, най-много харесвам оранжевите и червените. Времето, което ми отнема да направя някое от тези вина, е поне 9-10 месеца, а тези, които отлежават в дъбови бъчви – около година. Целият процес ме вдъхновява – това, че гроздето идва при теб и ти успяваш да го превърнеш в добро вино лично за мен е страхотно призвание“, разказва Александър.

Още след първия гроздобер с първата направена от младия технолог гъмза той печели първо място за най-добро вино от местни балкански сортове на изложение, което е за всички страни от Балканите – The Balkans International Wine Competition and Festival. Година по-късно на същия конкурс оранжевото им вино ркацители печели награда за най-добро оранжево. Гъмзата на семейната изба влиза и в топ 50 на България според „ДиВино“ – ежегодният форум за популяризиране на качественото българско вино и винопроизводство.

Александър Милков вино
Александър с наградата за най-добро оранжево вино с двоен златен медал от The Balkans International Wine Competition and Festival

А за избор на питие за наближаващия Трифон Зарезан, младият технолог съветва:  „Според мен в това време на годината, в зависимост от храната, която консумираме – дали е нещо по-тежко или по-леко, бих препоръчал розе, или някое по-плътно бяло вино за по-леките храни, а пък за меса препоръчвам, разбира се, червено вино.“

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

От стаята вкъщи до сцената: пътуването на един самоук барабанист

От стаята вкъщи до сцената: пътуването на един самоук барабанист

В свят, в който традиционното обучение се възприема като единствения път към успеха, едно младо момче доказва, че дори и да си самоук музикант можеш да сбъднеш детската си мечта. Той преодолява препятствията и усъвършенства уменията си чрез чиста любов и страст към музиката. Срещаме ви с Росен Петков от Видин, последна година студент по музикални медийни технологии и тонрежисура в СУ „Св. Климент Охридски“.

Кога се зароди интереса ти към музиката и как се стигна до това да успееш сам да се научиш да свириш на барабани?

Всичко започна от брат ми, който се върна от екскурзия в чужбина с първата ни класическа китара. Започнахме да се учим да свирим сами, след около две години вече имахме и електрическа китара. Първоначално слушах каквато музика слушаше и той – започнахме да учим песни на Metallica. След време осъзнах, че докато слушам музика не се замислям върху това какво прави китариста, ами слушах по-внимателно барабаните. Казах си, че искам да се науча да свиря на барабани и започнах да събирам пари от рождени дни и всякакви празници, за да мога да си ги купя. След около две години спестяване и, разбира се, помощ от родителите ми, които винаги са подкрепяли както мен, така и брат ми, успях да си купя най-евтините барабани, които намерих. Тогава дойде и първата изненада за родителите ми – още със сглобяването и първото ми сядане на барабаните започнах директно да свиря една песен на Metallica, която бях научил почти наизуст само от интернет без да притежавам барабани.

Кога и как реши, че искаш да станеш тонрежисьор?

Още от малък знаех, че искам да се занимавам с музика. Когато дойде време да мисля за висше образование, първо се бях насочил към Национална музикална академия, където исках да изучавам барабани, но в последствие осъзнах, че не ми трябва висше образование, за да съм барабанист и да се занимавам с музика. Реших да се насоча към процеса на записване, обработка и всякакъв вид продукция и постпродукция. Така се озовах в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност музикални медийни технологии и тонрежисура.

В момента съм IV курс, последна година от степен бакалавър – доста съм доволен от всички запознанства и контактите, които събрах по време на следването. В университета изучавах предмети като акустика, звукотехника, история на музиката, естетика, звуков дизайн, дублаж, пиано, инструментознание, солфеж, хармония, аудиовизуален дизайн и още много.

Една от главните причини да се насоча точно към тази професията тонрежисьор е широкото поле за изява, което предлага. Във всяко едно звено на изкуството – било то театър или радио, винаги присъства музика или видео, или пък и двете.

Росен Петков

Как ти се струва реалното практикуване на професията?

През лятото на 2021 г. започнах работа като музикален редактор и тонрежисьор в Българско национално радио – Видин. Да си тонрежисьор е изключително интересна и забавна работа, разбира се, доста напрегната в началото, защото говорим за предавания на живо, където ако сгрешиш няма връщане назад. Това те кара да си още по-съсредоточен и внимателен в работата си, което е добре. Прекарах целия III курс в учене и в работа, което осъзнах, че не е добър вариант – налагаше ми се да се прибирам всеки уикенд за работа, а през седмицата да съм на лекции в София. Прекарвах по 12 часа в пътуване с влак на седмица в продължение на една учебна година, за да мога да трупам опит и едновременно да уча и да не изоставам в университета. Това са много ставания в 4:00 ч., за да хвана първия влак. Ходил съм на работа с куфара ми готов за път и веднага след свършването на смяната ми в 12:00 ч. в неделя хващах обедния влак, за да отида в София и да не изпускам от лекциите.

Как реши да започнеш да качваш кавъри на известни музикални парчета на барабани в социалните мрежи?

Още от малък имах мечта да бъда като хората в YouTube, които правят кавъри на известни музикални парчета на барабани. Казах си, че когато порасна и аз ще качвам такива видеа и ще провокирам хората да се занимават с изкуство или поне да предложа нещо ново, което не са виждали, за да им е интересно. До този момент не виждам нищо друго освен подкрепа, както от семейство и приятели, така и от хора, които по една или друга причина са попаднали на мои клипове и са останали приятно изненадани.

Колко време ти отнема заснемането и монтажа на едно видео?

Зависи какво съдържание искам да правя – ако е за клипче за YouTube и записвам цяла песен, но искам в монтажа да имам четири различни ъгъла, трябва да я заснема четири различни пъти, защото разполагам само с една камера. Доста е относително, защото говорим за творчески процес – понякога заснемането на един кавър ми отнема 30 мин., а понякога и 3 часа. Всичко зависи от това дали съм доволен от изпълнението си и дали не съм успял да кадрирам така, че нищо да не излиза от рамките на камерата. Самата постпродукция, обработката на аудиото и видеото отнема повече време.

Росен Петков

Някога участвал ли си в концерт на живо? Какво е усещането да свириш пред публика?

Участвал съм в доста концерти – и лично организирани, и като част от фестивали. Най-големият, на който съм участвал, е „The Bridge“, но за съжаление той вече не се провежда. Усещането е страхотно съчетание между вълнение и притеснение. Когато видиш как публиката се забавлява осъзнаваш, че си успял да предадеш енергията, която носиш в себе си на другите. Това усещане е несравнимо.

В момента членуваш ли в някаква музикална банда? Как се запозна с останалите членове и какво планирате за в бъдеще?

В гимназията съм бил член на няколко групи с други приятели музиканти. Музиката сплотява и, ако имате общи виждания за развитието на групата, нещата се получават.

В момента членувам в една страхотна група на име Huss-band, които бяха доста гостоприемни и вече от няколко месеца работим заедно. Запознах се с тях посредством брат ми, който се оказа колега с вокалиста на групата в една IT компания. Той им е показал моя YouTube канал и те се свързаха с мен. Планираме доста изяви през тази календарна година. Вече имаме няколко предложения за участия на различни фестивали из България.

С какво мечтаеш да се занимаваш?

Мечтата ми е да съм щастлив с това, което правя – и в работен план, и като хоби, също така и като начин на живот. Когато публикувах първото си видео в канала ми в YouTube и видях колко преглеждания има бях в стаята си до барабаните и осъзнах, че една от мечтите ми се сбъдва в момента – това чувство не може да се опише, просто осъзнаваш, че всичко, което си правил, те е довело до този момент и разбираш, че си способен на неща, които преди време си мислил за невъзможни. Мечтата ми е да не спирам да мечтая!

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

От страст към професия – как любовта на едно момиче към българския танц я отведе до мечтата да стане хореограф

От страст към професия – как любовта на едно момиче към българския танц я отведе до мечтата да стане хореограф

Кой не е настръхвал от звука на гайдата? Кой не се е вълнувал, когато облече българска носия? Кой не се гордее с пъстротата на традициите ни, останали и до днес? Българските фолклор, хора и песни са известни в целия свят и намират своето място дори и в необятния космос. А за това как те се озовават и дълбоко в сърцето на едно младо момиче ни разказва Вероника Асенова, която мечтае да стане хореограф-педагог досущ като нейния любим преподавател Цветан Лозанов.

Вероника Асенова е родом от Видин, понастоящем е II курс, специалност българска народна хореография в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Тя се възхищава на народната музика още от малка: „Историята започва още от детската градина, когато бях в трета група. Майка ми е видяла, че се радвам на народната музика и ме е записала на народни танци.“ По-късно започва да учи и в училището по изкуства в града, но в седми клас се премества и завършва средното си образование в Математическата гимназия.

Вероника Асенова
Снимка: Денис Димитров

Любимият преподавател

Любовта и страстта към народните танци на Вероника се подклажда от нейния любим преподавател – Цветан Лозанов. Тя се озовава в неговата група когато е едва III клас, въпреки че по това време той води занимания за деца в VI, VII и VIII клас: „Казах, че ако не съм при Цветан Лозанов се отказвам. Бях най-малкото дете в неговата група – беше ми много трудно, но се справях. Стоях отстрани и малко по малко навлязох в материала. От този момент нататък моят учител стана вдъхновението за всичко. Той е причината за любовта ми към танците.“

народни танци
Вероника и нейният преподавател Цветан Лозанов на последния им концерт заедно
Снимка: Светла Лозанова
народни танци
Вероника и нейният преподавател Цветан Лозанов на последния им концерт заедно
Снимка: Светла Лозанова

„Не виждам как аз щях да се занимавам с нещо различно от народни танци и благодаря на моите родители, защото винаги съм била подкрепяна от тях. Те виждаха огъня в очите ми когато изляза на сцена и как го правя с цялата си душа за публиката. Родителите ми заедно с моя любим господин Цветан Лозанов са причината днес да правя това, което обичам“, разказва с вълнение Вероника.

Танците я изграждат като човек и като характер – учат я на воля и на дисциплина: „Трябва да си отговорен, защото когато дойде време за концерт всеки сам трябва да отговаря за костюма си – ако изгубиш нещо показваш, че не може да се разчита на теб. Аз винаги съм се стремяла да бъда точна и да докажа на моя преподавател, че съм човек, на когото може да се разчита.“

Раз, два, три… Начало!

За вълнението преди концерт Вероника споделя: „Аз съм много емоционален човек и винаги ми е бил огромна тръпка моментът преди да започне концертът. Дори и сега отново чувствам една топка в гърдите от притеснение и вълнение, но гледам да запазя самообладание. Когато започна да танцувам всичко изчезва и се случва на магия – музиката ме носи.“

народни танци
Снимка: Светла Лозанова

От почти година Вероника танцува и в танцова формация „Тракийски дар“. Те правят както фолклорни, така и стилизирани шоу програми, които включват различни танцови стилове от Европа: „Благодарение на танците си там израствам като танцьор. Сега, когато вече се занимавам по-професионално, опитвам и други стилове – човек трябва да се развива и да има понятие във всяка една сфера.“ Младото момиче прекарва цялото лято на отминалата година в пътуване до различни градове на българското Черноморие, където заедно с формацията изнасят програми за чужденците. „В нашите спектакли разказваме истории с танц, всеки от нас има определена роля, която следва“, разказва още Вероника.

Следването в университета

Когато се записва в университета не знае какво я очаква, защото няма познати, които учат там. От много години насам тя е и един от първите хора от Видин, който отива да учи хореография: „Имаше кандидат-студентски изпит, на който трябваше да покажа своите умения и да се подготвя предварително. Там кандидатстват млади хора, които са завършили училища по изкуство и вече до някаква степен са подготвени професионално за този университет. Аз отидох като едно неуко дете, което се бори да го приемат.“

Вероника започва да се подготвя сама за изпита, който е съставен от няколко кръга – хора от различните фолклорни области, ритмика, както и импровизация. Успява да мине изпита и я приемат. „Програмата, по която учим, е доста интересна, защото изучаваме различни дисциплини като анатомия, за да знаем всичко за човешкото тяло – всеки един мускул, всяка една кост, музикална компютърна компилация, за да умеем да компилираме музикални парчета, теория на българската народна хореография, където изучаваме всички фолклорни области, характерните неща за областта и обичаите, теория на музиката, постановка на танцови форми, за да можем да изграждаме музикално-танцово произведение, психология и педагогика, защото накрая излизаш като хореограф-педагог и се занимаваш с деца и много други“, разказва още тя.

Вероника Асенова
Снимка: Денис Димитров

Въпреки че за някои хора да изучаваш хореография е лека задача, в действителност нещата не стоят по този начин – Вероника и нейните колеги прекарват по цял ден в университета пет дни в седмицата. Освен в изучаване на теоретични предмети младото момиче прекарва голяма част от времето си и в репетиции както на нейни произведения, така и в такива на нейни колеги от по-долните и по-горните курсове.

„За отминалата учебна година трябваше да знам около 30 произведения. Това е едно колело, което непрекъснато се върти – влизаш от график в график, трябва да превключваш бързо, нужна е голяма концентрация и капацитет, за да запомниш всички движения. Хореографската памет и мускулната памет са невероятни“, разказва тя.

Когато призванието намери признание

Не след дълго упоритият труд на Вероника дава плодове и две нейни произведения намират заслуженото признание и биват изиграни на голяма сцена – дивертисментен северняшки смесен танц и дуетен танц „Надиграй ме“. Още в I курс младото момиче печели високата оценка на нейните преподаватели: „Процесът на работа е доста дълъг. Всеки един танц се оценява от курсовия ръководител и всяко едно произведение, което смятат, че е достатъчно добро, го изкарват на сцена. За мен беше голяма чест, защото моята хореография застана редом до фолклорен ансамбъл „Тракия“, разказва с вълнение Вероника.

народни танци
Снимка от представянето на произведението на Вероника на концерт в Дом на културата „Борис Христов“ – Пловдив

Тя веднага съобщава на нейния преподавател, защото всичко е в името на това, че благодарение на него успява да се докаже.

„Благодаря на всички мои колеги, че изпълниха танца с такава енергия, страст и любов – много важна част за всеки един танцьор е да усети танца, а аз явно съм успяла да ги докосна, за да го танцуват с желание, а не по задължение“, разказва още за постижението Вероника.

Второто и високо оценено произведение представлява дуетен танц в стилизиран фолклор: „Моята идея беше да направя футболисти – в Пловдив има два футболни отбора и всяко от двете момчета представляваше един от тях. Открих дори и екипи, за да е максимално точно.“ Танцът започва с тренировка, те имат лека кавга, защото са от различни отбори и всеки иска да е на I място. Вероника успява да направи фолклорен танц с футболни движения: „Има конкуренция, надиграване между тях, приключва с това, че единият побеждава. Публиката през цялото време се забавляваше страшно много“, споделя тя.

С поглед към бъдещето

Вероника вече планира следващата си хореография. Поставила си е и редица други цели, но най-голямата сред тях е да сбъдне мечтата си – един ден да стане хореограф-педагог, който да оставя в другите млади хора отпечатъка, който нейният любим господин Цветан Лозанов е оставил в нейното сърце, да възпитава младите хора на Видин в любов към българските хора, песни и обичаи.

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

Вековната кулска традиция, наречена „къпачи“

Вековната кулска традиция, наречена „къпачи“
Кулските къпачи през 80-те години на ХХ в. Снимка: НЧ „Просвета – 1882", гр. Кула

Още от незапомнени времена в нощта срещу 19-и и 20-и януари град Кула се огласява от звънци и тропот на тояги. Това са къпачите – повече от 100-годишна традиция, позната само по тези земи. Нечетен брой млади ергени се обличат в костюми и с маски на лицата обикалят цяла нощ и „къпят“ именници, млади семейства и приятели за здраве.

Кулските кукери – къпачите

За обичая разказва кулчанин, който навремето е бил къпач, неговите синове са били къпачи, а сега въвлича и своя внук в къпането – известният с прякора си в Кула Пеньо Бурулейски: „Някога по старо време, така както са си седели на седенките, младите ергени са ставали и са се появявали след време, но маскирани. После са започвали да къпят с вода за здраве всички от седянката“.

Днес къпачите къпят всички жители на града. Късно през нощта на 19-и януари, когато по стар стил е Йордановден, се събира група от млади мъже, чийто брой трябва да е нечетно число. От тази група един се облича като младоженец, а друг като булка – останалите са къпачи. Булката е главният къпач, тя носи котле, пълно с вода и китка босилек. През нощта мъжете обикалят къщите на всички именяци, а през деня на Ивановден – 20-и януари до 12:00 ч. обикалят из целия град.

Приготовленията

В миналото къпачите се правели маските си сами с изгорена коркова тапа, като със саждите са начерняли лицата си. Маскирането е връзката им с отвъдния свят – те стават невидими и недосегаеми за всякакви посегателства от злоумишлени хора или други същества, а тоягата, която носят, играе ролята на магическия жезъл, който гони злите духове.

От 1981 г. до днес маските се изработват от художника на читалището Велко Велков. Той поставя на лицата чорапогащници; пробива отвори за очи и уста; лепи вежди и мустаци от вълна; рисува с бои върху лицата на къпачите и те стават страшни.

Ергените се обличат в традиционното мъжко облекло от миналото – вълнен пуловер, кабаница, беневреци, пояс, везани ризи и калпаци. Въпрос на чест е във всяко семейство, в което има къпач, костюмът да се пази и съхранява. На пояса се закачват звънците, с чиито хлопот се гонят злите сили. Къпачите прочистват семействата и всички домакинства от невидимото зло, старото и всичко, което не носи добра енергия.

„Бяха забранили обичая една година заради палави момчета – минаваха по къщите и събираха суджуците на хората. Тогава ние нарочно се явихме на събора в Копривщица, представихме обичая и спечелихме златен медал. Спечелихме си обратно и провеждането на обичая, но със списък в полицията“, разказва художникът Велко Велков.

Къпането

В полунощ къпачите започват обиколката на град Кула. Стопаните ги посрещат с всичко, което е на трапезата – суджук, месо, вино, сладки.

Често пъти се случва и по някоя схватка между къпачите и населението на града: „Тези, които се закачат с булката, къпачите също ги къпят, но…на градския кладенец“, разказва още Пеньо Бурулейски. Интересното е, че никой никога не се е разболял от такова къпане, въпреки че това се прави в най-студените зимни дни – 19-и срещу 20-и януари. Това говори, че обичаят в християнската му същност е и богоугоден.

„Случвало се е и да има пазарлъци – аз давам 100 лв. да окъпят тебе, ти не искаш и даваш 200 лв. да окъпят мене“, спомня си с усмивка художникът Велко Велков.

Водата е много стар и пречистващ елемент още от езически времена, което дава повод да се смята, че обичаят е на повече от 100 години. Кои са първите къпачи и кога за пръв път е започнал обичаят обаче няма как да се каже, тъй като няма запазени такива сведения.

И така цял нощ… та чак до сутринта

В 6:00 ч. къпачите се връщат в читалището, за да поправят маските и облеклата си. По традиция към групата тогава се присъединяват и две малки момчета, които се въвличат в обичая. В 8:00 ч. къпачите излизат отново и продължават с обиколката на домове и институции. По време на цялата обиколка младите мъже изминават пеш повече от 25 км!

В 12:00 ч. къпачите се завръщат в читалището. Булката къпе останалите къпачи, а младоженецът къпе нея. Следва обяд с всички събрани дарове през обиколката.

Продължението

След години история всичко днес е в ръцете на младите. Желаещите да се включат в обичая са толкова много, че се налага мъжете да се разбират предварително кой ще участва и кой ще трябва да изчака до другата година. Къпачите са тръпка за участници, домакини и за целия град, а от Кула призовават – българска традиция ли е, спазвайте я и почитайте!

къпачи Кула

Вижте повече за този автентичен обичай във видеото по-долу:

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

Владимир Кръстев – видинската следа в „Просвета Либри”

Владимир Кръстев – видинската следа в „Просвета Либри”
Снимка: личен архив

Електронните учебници, виртуалните класни стаи и онлайн уроците с учител се превръщат в нещо съвсем естествено за днешния ученик и единствения начин, по който образователният процес може да продължи по време на пандемия. За хората, които стоят в основата на създаването на всички тези интерактивни материали, работата е изключително сериозна и отговорна, а всяка следваща стъпка е с единствената цел учениците да преминат по-леко през този така труден за всички период. Днес ви срещаме с човекът, който стои в основата на непрекъснатото развитие на образователната платформа е-просвета – видинчанинът Владимир Кръстев, изпълнителен директор на „Просвета Либри”. За пътя му до издателството и мисията да правиш интерактивно образование за деца, прочетете в следващите редове.

Какви са спомените ти от детството и по-специално Видин?

Живеех във Видин докато учех до 12. клас и всичко беше много интересно. Тогава, сега и във всеки един момент спомените ми от Видин са много хубави. В училище имахме рок група и с момчета свирехме, после се присъединиха и момичета – занимавахме се с музика. Няколко години съм бил радио водещ, докато учех в университета съм бил и диджей в дискотека в Студентски град.

Колкото и да е странно, всичко това ми помага в работата в момента. Това, че съм музикант и че съм имал достъп до радиото и музикалната техника, както и хобито ми да снимам и да създавам видеа, много ми помага, защото всички тези познания в различни сфери са необходими, когато се създават видео уроци с учител или другите материали в платформата е-просвета.

Какъв искаше да станеш като пораснеш? Сбъдна ли се детската ти мечта?

Баща ми и майка ми са лекари – съответно в началото исках да стана лекар. Тогава си казвах -„искам да стана като тати – очен лекар”. За щастие или за нещастие не станах лекар, но не съм и имал мечтата да правя това, което правя в момента, защото не съм знаел, че то съществува в този му вид. Към днешна дата обаче мога да кажа, че съм много доволен и удовлетворен от това, което правим. Още повече, че вече то има смисъл – виждаме награди, ползва се от цяла България, правим образование.

Какво те доведе в „Просвета Либри”?

Всъщност, историята е много интересна, защото аз не съм кандидатствал директно по обява. Имах комуникация с хора от „Просвета Либри” без да знам за какво точно става на въпрос и какво търсят. Дори първия път имах уговорка да дойда и отказах, което щеше да бъде огромна грешка, ако не се беше случило така, че дойдох за втори път. Преди горе-долу 10 години те имаха нужда от човек, който да им помогне с техния електронен магазин. Дойдох, срещнах се с тях, направихме няколко разговора, харесахме се и може би съм успял да покажа неща, които те са търсили тогава, и ми предложиха да започна да работя при тях и да създадем този нов електронен магазин по онова време.

Сега, като се замисля, стартирах в „Просвета Либри” преди 10 години в позицията си на техническо лице в електронен магазин, минах през създаването на електронния магазин, през поддръжката и комуникацията с клиенти и кол центъра. Впоследствие минах и през създаването на електронните учебници, снимал съм много голяма част от видеата, които използваме в учебниците. Минал съм през абсолютно всичките етапи, както би трябвало да мине един ръководител и директор – човек, който в последствие трябва да организира работата на голям екип от хора. Сега ми е много по-лесно да управлявам всяко една звено и да мотивирам моя екип.

Снимка: личен архив

 

Снимка: личен архив

Как в „Просвета Либри” успявате да отговорите на нуждите на българското образование, като се има предвид дигитализацията във всички сфери на нашия живот? Как разбирате коя посока има нужда от развитие и кои са правилните действия?

„Просвета Либри” е издателство, което е с огромна история в годините – то е създадено през 1945 г. От 10 години ние правим електронни учебници и електронно съдържание, това е един немалък опит. Успяваме по няколко различни начина – първият от които е, че имаме колеги действащи учители и преподаватели, които ни консултират. Ние не сме софтуерна фирма, която създава много красив сайт, a издателство. Имаме зад себе си автори, редактори и методици – хората, които правят съдържанието. В моя екип имаме различни специалисти – графични дизайнери, мултимедийни дизайнери, програмисти, тонрежисьори, монтажисти, различни хора, които създават съдържанието на техническо ниво.

„Е-просвета” е платформа, която ние създаваме в „Просвета Либри” в България, тя не е чуждестранна платформа, която ние сме купили, и се опитваме да адаптираме имайки опита, знаейки какво се случва и какво е нужно на училището и учителите. Издателството е и част от асоциацията на европейските издатели – имаме експертиза, опит и комуникация, виждаме какво се прави, но го правим адаптирано за България, защото не всичко, което работи в Дания например, би работило и в България.

Няма как да не те попитам за периода, в който в рамките на дни трябваше да се премине от присъствена в онлайн форма на обучение. Тогава със сигурност върху вас се е изсипал огромен товар. Какви бяха първите мерки, които взехте и каква беше тяхната цел?

Преди да се заговори за пандемията в този сериозен аспект с локдауна, имаше обикновена грипна епидемия – учениците бяха грипна ваканция и нямаха достъп до училище. Тогава имаше информация от Министерството на образованието и науката (МОН), че е много трудно, учениците ще изгубят много знания, няма как да се навакса. При нас в „Просвета Либри” буквално за една вечер се роди идеята да направим запис на видео урок с учител, който да застане пред интерактивна дъска и да проведе един учебен час дистанционно – все едно е пред своите ученици.

За една нощ организирахме всичко, защото ние имаме опита, имаме студио, записвали сме подобни неща като обучения за учители и беше много лесно, също така имаме достъп до уникално качествени учители и преподаватели. Направихме първия урок по следния начин – един от нашите колеги и преподаватели с голям опит Весела Михайлова направи урок по български език, който не записахме, а направихме в реално време, излъчвахме го в youtube и facebook страницата на издателството съвсем свободно и безплатно. Направихме го в реално време, защото така учениците можеха да задават въпроси в чат форма към учителя.

Бяхме много притеснени, няма да крия, не знаехме какво ще се случи. За първи път в България се правеше такова нещо, но наистина се оказа че е много полезно. Установихме го от това, че учениците започнаха да задават въпроси, след като мина урока. Всички те бяха смислени – въпроси по темата, въпроси на деца, които не са разбрали нещо или искат да уточнят нещо. Видяхме, че това работи и започнахме да излъчваме на живо и след това да публикуваме по 2-3 урока седмично – така се роди инициативата „Учим онл@йн с учител”. Дойде обявената пандемия, стана още по-тежко и тогава имахме един огромен стриктен график.

В студиото записвахме всеки ден по може би 4-5 урока, след това излъчвахме и качвахме в платформата. Ние бяхме и първото издателство, което отвори достъпа до платформата е-просвета с всичките учебници, упражнения и видео уроци напълно безплатно за цяла България. Вярвам, че това е оценено и че най-малкото сме помогнали на учениците тогава.

Наскоро получихме двойна награда за „Най-добър образователен продукт в Европа” за 2021 г. – тя е както за е-просвета, така и за инициативата „Учим онл@йн с учител”. Към днешна дата това ни носи мотивация и ни удовлетворява, защото сме си свършили работата и огромно жури от Европа признава, че ние сме успели в тази трудна ситуация да реагираме много бързо и да създадем уроци с учител, които да симулират присъствието на учениците в класната стая и от там те да могат да наваксат пропуснатия материал.

Снимка: „Просвета Либри”

Електронни учебници, уроци с учител на запис… как виждаш бъдещето на образованието в технологичен план? Може ли нещо ново да се случи, което да го подобри?

Наистина вярвам, че технологията може да подобри образованието, но трябва много да се внимава. Ние също споделяме вярването, че дистанционното обучение е трудно както за учениците, така и за техните родители и че не трябва да се прекалява с компютрите. Във всяко едно нещо, което правим, се опитваме да намерим баланс. От друга страна обаче, наистина вярвам, че технологиите и нещата, които може да правим с тях в посока образование, много могат да допринесат за развитието на всеки от нас. Чрез електронните технологии ние имаме много начини за достъп до информация, защото използваме всички наши сетива – виждаме, чуваме, можем да прочетем, да видим клипче…

Това, което ние правим, е да търсим начин как една технология може да влезе в образованието. Пример за това са 360-градусовите панорамни изображения, които ние преобразуваме в образователен ресурс. Ученикът застава в центъра на едно място, може да се завърти и да разгледа, да чуе дикторски запис с повече информация. От септември започнахме и две нови инициативи – видео уроци на жестов и гласов синтез на текстове в учебниците. Децата, които не могат да четата или имат други специални образователни потребности натискат и могат да чуят текста генериран от компютър.

За да разберете повече за това как се създават електронните учебници и онлайн уроцит с учител, можете да видите в този видеоматериал.

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

Магията на многогласието

Магията на многогласието
Снимка: Светла Лозанова

Живеем във времена, които правят опазването на българската ни идентичност все по-трудно и по-трудно. Постоянно в речника ни навлизат чуждици, всеки ден сме свидетели на нови понятия за модерно, касаещи традициите ни, нови прочити на историята ни. На фона на всичко това обаче има един преподавател и седем момичета, за които съхраняването на старото е по-важно от всяко друго предизвикателство на новото време. Това са вокалната педагожка Лора Асенова и изпълнителките Медина, Никол, Естел, Радостина, Ивет, Деница и Александрина, или казано накратко хор „Цвят” при Народно читалище „Цвят-1870” в град Видин.

На празника на доброто, Благовещение, момичета успяват да зарадват видинчани с първия им студиен запис и видеоклип на песента „Я изгрей, слънце”. За емоциите по време на записа и любовта към българското разказват Лора Асенова и младите изпълнителки от хора.

Педагогът и човекът Лора Асенова

Когато за първи път погледнеш Лора, виждаш широката и ярка усмивка. Трудно избира да говори за себе си и за успехите си, когато може да го направи за момичетата. Младата вокална педагожка е родом от град Брегово. Завършва училището по изкуства във Видин в паралелка по народно пеене, след което записва да учи за вокален педагог в Югозападния университет „Неофит Рилски”. В момента е солист на ансамбъл „Дунав” и оркестър „Видин”, както и преподавател по народно пеене в читалище „Цвят”.

Снимка: Светла Лозанова

Лора започва да пее на четиригодишна възраст, когато баба и я завежда при Живка Сливенова – нейният първи учител по народно пеене. Започва да ходи на уроци по пеене и наградите бързо започват да идват. Заедно с деца и учители от училището по изкуства във Видин ходят на конкурси, които в повечето случаи печелят. „Няма нищо друго на света, което да ми носи по-голямо удоволствие от това да пея”, споделя Лора. Това е причината да реши да продължи да се занимава с народно пеене и при следването в Югозападния университет, където става част от ансамбъла на университета и е негова солистка от I до IV курс.

„Запознах се с изключителни специалисти в областта. Имах щастието да имам много близък допир до тези изключителни музиканти и хореографи. Научих нещо много важно, което се опитвам да предам и на моите деца, а именно – ако ставаш сутрин и първата ти мисъл е да пееш, то не бива да правиш нищо друго, освен да станеш певица. И наистина, всяка сутрин първото нещо, което ми минава през главата, е някоя песен или мелодия”, разказва още Лора.

Изкуство в малкия град

За Северозапада е известно, че нещата се случват, но малко по-трудно и по-бавно. За това как се прави изкуство в град Видин, Лора разказва:

„Изкуство не се прави трудно, деца се събират лесно. Школата е от малки и големи. Забелязала съм, че децата обичат да пеят и да танцуват, раздават се на сцената на 100%, трудолюбиви са и възпитани с обич към българския фолклор.”

Младата педагожка с радост споделя, че децата, които идват в читалището, са запалени още от родителите и идват готови да се занимават с български народни песни и танци.

Когато условията позволят, Лора и читалището правят всичко възможно децата да имат изяви и да бъдат чути от много хора от различни места. Всяко от момичетата в хора прекрачва прага на читалището по различно време, а като група са заедно от вече три години. Така Естел, Никол, Радостина, Деница, Александрина, Медина и Ивет намират път едни към други.

„Когато исках да намеря място, където да пея с музикален педагог това беше единственият вариант и реших да се запиша и да дам шанс на народната музика. От този момент нататък се влюбих в нея и няма нещо, което да ме кара да се чувствам по-добре от българския фолклор”, споделя Радостина, а Никол допълва: „Поддържаме огъня жив с песните, които изпълняваме. Чувствам се като у дома, като горда българка”.

Снимка: Светла Лозанова

Изкуство под карантина

Читалищата в страната също попаднаха в обсега на ограничителните мерки. Дълго време от тези сгради не се чуваха веселите викове и българската музика, нямаше ги обичащите българското хора. Лора Асенова и момичета не успяват да се срещат и да репетират дълго време.

„Децата имат нужда да пеят, защото те стигнаха до едно ниво и аз като техен педагог, а и те самите, искат да поддържат това ниво. Когато ние не се срещаме и не репетираме, вместо да вървим нагоре и да се развиваме изоставаме. Това е нещото, което най-много ми пречи – мисълта, че трябва да започна всичко отначало ме убива“, разказва педагожката.

Снимка: Светла Лозанова

Първият студиен запис

До приятната изненада, представена на видинчани на Благовещение, се стига след като Светла Лозанова, професионален фотограф в града, забелязва таланта на младите изпълнителки. Тя решава, че иска да подари на момичетата и тяхната педагожка студиен запис на песен, изпълнявана от тях. За изпълнителките и Лора Асенова това значи колкото радост, толкова и доза притеснение. Записът се случва при Александър Величков, млад видински композитор и студент по тонрежисура.

Снимка: Светла Лозанова

„Момичетата се справиха изключително професионално, аз ги гледах и не можех да проумея, че те вече са пораснали и с такава страст и отговорност изпълниха задачата си”, споделя Лора Асенова.

Изпълнителките получават много поздравления от видинчани в социалните мрежи, където е публикуван и видеоклипа към записа на песента „Я изгрей, слънце”. „Чувствахме се малко притеснени, защото все пак това за нас беше първи запис на песен”, разказва Ивет.

За Александрина пеенето с момичетата е незабравимо изживяване: „Когато пеем хорово съчетаваме няколко гласа, което прави всичко толкова красиво”. Многогласието обаче може да бъде колкото магия, толкова и предизвикателство. За трудностите Деница споделя: „Да си сам е по-лесно, когато си в хор е по-трудно, защото когато сбъркаш ти, бъркат и останалите”.

„Радвам се, че нашият ръководител е точно Лора Асенова, защото тя ни дава много. Ние я обичаме не само като наш преподавател, но и като наш приятел”, споделя искрено Радостина, а Деница допълва: „Без нея и без знанията, които ни дава всеки ден, нямаше да сме постигнали нищо от това, което умеем днес”.

Снимка: Светла Лозанова

„Надявам се песента винаги да остане в сърцето им, без значение с какво решат да се занимават в бъдеще и винаги когато идват в града да се сетят да посетят нашето читалище и мен и да попеем заедно отново”, споделя надеждите си Лора Асенова.

Нашата история за любовта към българското сякаш приключва тук, но всъщност тя едва започва. Отговорност на всеки едни от нас е да продължи да я пише, да я разказва по кътчетата от света, които посещава, да я пази и почита.

Чуйте „Я изгрей, слънце” в изпълнение на хор „Цвят” при Народно читалище „Цвят-1870” – Видин тук.

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.

От американската към видинската мечта

От американската към видинската мечта
Снимка: личен архив

Успехът е субективно понятие – за едни това е бляскава кариера, за други натрупване на богатство, голямо и стабилно семейство, закупуване на скъпа кола или голям имот. Общото между всички е, че в повечето случаи достигането на крайната цел коства много жертви, време и лишения. В редовете по-долу ще ви срещна с човек, който оставя дългогодишната си кариера като лекар в САЩ, за да се прибере в родното си място и да започне да помага на изявени ученици в сбъдването на техните мечти.  

Едуард Тодоров е родом от град Видин. Завършва математическата гимназия в града и на 18 години напуска родния град. В последните две години от следването му по медицина решава да специализира в САЩ. За да стане това възможно, той трябва да приравни всички изпити по медицина за тези 6 години. След като успява да го направи, кандидатства за специализация по вътрешни болести в Ню Йорк. 

Животът в САЩ 

Представите ни за САЩ, изградени от филми, снимки и разкази на познати, формират различни виждания за живота в страната. Ако повечето хора свързват САЩ с Холивуд, големите булеварди и високите сгради, то за Едуард първа отправна точка е всичкият труд, който е трябвало да положи през годините, за да се реализира в неговата професия. „Другото нещо, с което свързвам Америка са хората. След много години разбрах, че най-голямата ценност, която тази страна има, са в действителност обикновените хора. Те са много вежливи, добронамерени и в тях е вродено да си помагат едни на други”, разказва Едуард. 

Снимка: личен архив

Един ден като специализант в Нюйоркска болница 

Изучаването на медицина изисква дълги години обучение и специализация, почти никакво свободно време и отговорни задачи. За това как протича един негов ден като специализант Едуард разказва: „Обикновено се става около 6:30 ч., към 7:30 ч. вече си в болницата. Виждаш си пациентите до 8:00 ч. и след това идва специализант втора година, който започва да ти задава въпроси и да те изпитва за състоянието на твоите пациенти. Това продължава до 9:00 ч., когато идва специализант трета година, който ти задава теоретични въпроси и към 10:00 ч. се появява и твоят учител и той също започва да ти задава въпроси относно как е твоят пациент и теоретични въпроси. Всеки един от тях дава задачи, които трябва да се изпълнят, свързани със здравето на пациента. Към 12:00 ч. имаш един лист от задачи, които трябва да свършиш. Добър ден е било ако успееш да се прибереш към 21:00-22:00 ч. Понякога съм оставал да пренощувам и в самата болница, тъй като нямаше смисъл да се прибера вкъщи само за 2-3 часа.” 

Снимка: личен архив

Видинчанинът полага огромни усилия в продължение на години, за да приключи успешно специализацията си: „Спомням си, че първата година нямахме нито един ден почивка, а следващите три имахме право само на един ден – или събота, или неделя”, разказва още Едуард.  

Сбъдването на американската мечта 

След дълги години без почивка и прекарани в труд, Едуард споделя, че със сигурност е сбъднал американска си мечта, която той свързва с професионалната си реализация. Благодарение на ежедневните му усилия успява да специализира вътрешни болести в Ню Йорк и да практикува като лекар дълги години в САЩ. „Нямах много време да мисля по въпроса дали се претоварвам прекалено и дали искам да се откажа. Нямаш избор – трябва да продължиш или самата система те изхвърля и ти никога няма да успееш. Най-лесното беше да се откажа, по-трудното беше да се мобилизирам и продължа напред, докато не се осъществи тази моя мечта”, разказва още видинчанинът. 

Снимка: личен архив

Началото на „добринките” 

Когато Едуард преминава през всички препятствия и трудности по пътя към върха, достига го и от високо успява да се огледа наоколо усеща, че нещо липсва. Успехът е факт, но той е постигнат в чужда страна, далеч от неговото семейство и родно място. За решението да се завърне обратно у дома Едуард разказва: 

„Когато се изпълниха всички мои мечти, изпитах нужда да преосмисля живота си по нов начин. Едно от нещата, които исках да направя, беше да споделя моя успех с млади талантливи хора от моя роден град. Така се роди идеята да се върна във Видин и да дам обратно на града и на талантливите хора тук, за да могат и те да сбъднат мечтите си.” 

След повече от 20 години, прекарани в САЩ, Едуард решава, че е взел всичко необходимо от преживяното в Америка и е готов за нещо много по-голямо – да се превърне в добротворец. Така „добринките”, както той сам ги нарича, започват. Това са редица инициативи за закупуване на учебници и пособия, спортна екипировка, подсигуряване на тренировъчни и спортни лагери и много други. „Информацията за талантливи млади хора получавам от социалните мрежи, където виждам колко много са постигнали. Срещаме се, дискутираме общочовешки теми като мечти, професионален път и се опитвам да им подсигуря това, от което имат нужда”, разказва добротворецът. 

Целта на Едуард не е само да подпомогне финансово младите хора, а да им подаде приятелска ръка и да им предаде ценни съвети, да им вдъхне кураж: „Искам да ги науча колко е важно да имат мечти и че, ако се трудят много, постоянни са и са търпеливи, то със сигурност всяка една от техните мечти ще се сбъдне. Това за мен е формулата за успеха – мечти, труд, постоянство и търпение. Така всички тези мечти рано или късно ще се осъществят.” 

От другата страна на „добринките” 

Представете си да сте млад човек, който активно взема участие в конкурси и състезания и печели награди. В един ден от училищното настоятелство ви звънят, за да ви кажат, че напълно непознат за вас човек е забелязал успехите ви и иска да разбере от какво имате нужда, за да продължавате да се развивате. Това се случва с Радина Кирилова и Михаела Владимирова – ученички в гимназията по езици в града. След отличия в национални конкурси Едуард разбира за успехите им и те попадат в радара на добринките. Свързват се помежду си и се уговарят да отидат на разходка, на която всяка от тях да сподели за мечтите си и как се стреми към тях. „Аз съм безкрайно благодарна за материалната награда – той ми закупи лаптоп, от който имах голяма нужда. Ако не беше той, кой знае кога щеше да се случи. Беше изключително мотивиращо да видиш как някой по-голям от теб с толкова по-богат опит те приема за равен и се вълнува от нещата, които си постигнал, и иска да ти помогне, за да продължаваш. Това ме мотивира страшно много, защото видях, че нещата, които правя, имат значение и не остават незабелязани”, споделя Радина за срещата с Едуард. 

Впечатлена от срещата с добротвореца остава и Михаела: „Той се опита да разбере в дълбочина как ние гледаме на мечтите си и по какъв начин се стремим към тях. Беше изненадващо за мен, защото аз знаех, че той прави такива нещо за изявени ученици, но не очаквах да се случи на мен точно сега. Смятам, че нищо нямаше да е същото без него тук. Той заслужава най-голямото „Благодаря!”

Снимка: Антонина Лозанова

Видинската мечта 

След сбъдването на американската мечта следва нова такава, но на родна земя. Едуард вече има не една, а две видински мечти: 

„Едната от тях е свързана с факта, че първото нещо, което ми направи впечатление, когато се прибрах, е, че хората в града рядко се поздравяват. В САЩ непознати хора ще ти се усмихнат и ще те поздравят. Тук е точно обратното. Когато поздравявах хората и се усмихвах много често не получавах никакъв отговор. Докато бях в чужбина и ме питаха от къде съм и аз казвах от Видин най-често репликата им беше „ей много сте несгодни в тоя град” и след това казваха колко е красив града ни.”

Това кара Едуард да се замисли колко хубаво ще е ако хората тук успеят да обърнат нещата на 180 градуса и от градът, в който хората рядко се поздравяват, Видин да се превърне в най-дружелюбния град, където хората се усмихват и се поздравяват по улиците дори и да не се познават.  

Втората му мечта е свързана с любимата му българска дума – „благодаря”:  

„За мен тя не само звучи като мелодия, а и има огромна сила. Всеки път, когато човек казва благодаря, значи, че той казва, че оценява добрините, които му се случват в живота. Аз знам от личен опит, че колкото повече я използвам, токова повече добрини ми се случват. Бих желал да чуя тази вълшебна дума да се използва все по-често от хората в моя град.”

Години труд и лишения костват на видинчанина Едуард Тодоров сбъдването на неговата американска мечта. Но прилагайки неговото разбиране за успеха, а именно постоянството, надеждата и благодарността, неговите две нови видински мечти не изглеждат толкова далечни и непосилни. И ако всеки един от нас от днес нататък започне да се усмихва повече и да използва думата „благодаря” по-често не само ще сбъднем нечия мечта, а ще направим и заобикалящата ни среда още по-добра. 

Относно автора

Антонина Лозанова

Тя е родом от град Видин, следва медии и журналистика в УНСС. През 2021 г. става един от 100-те най-талантливи студенти по журналистика в света. В свободното си време снима, монтира видеа и управлява дрон. Обича родния си град и иска да разказва за добрите примери в него. Като малка е искала да стане режисьор, като по-голяма - журналист, а вече просто иска да е добър човек и да се занимава с всичко, което ѝ носи вдъхновение и удовлетворение. Вярва, че положителната промяна зависи от всеки един от нас.