Снежина Георгиева: Докато има хора, за които духовното е потребност, ще я има и публиката, ще ни има и нас!

Снежина Георгиева: Докато има хора, за които духовното е потребност, ще я има и публиката, ще ни има и нас!
Снежина Георгиева

Северозападът е ритмично преживяване.

Кажеш ли Северозапад, рис(к)уваш думички, които не разбираш. Канатици, чието обаяние те заплита като в тел. Римски отломки, Брегович и… вятър откъм бреговете на Дунав. Близо до Европа, всъщност може би тъкмо едно от местенцата, където пулсът на Европа най-добре се усеща.

Северозападът е занимание дълго. Захванеш ли се с магията му, започваш някак по-искрено да разбираш хронологията на човешките разочарования и върхове въобще.

Словото поначало. Музиката из основи.

„Докато има хора, за които духовното е потребност…” Това бе фабулата, с която пристъпих в общуването си с единствената дама в единствения мъжки хор в Монтана. Исках го този разговор за частицата европейско изкуство през тукашна призма и светоусещане.

Запознайте се със Снежина Георгиева – педагог по призвание и професия, култивирана монтанска душа и диригент.

Мъжки хор в Монтана. Защо и как?

Мъжкият хор е приемник на Смесения хор на Димитър Илиев. През есента на 1999 г. ни гостуваше хор от Черна гора. Тогава част от момчетата решиха да подготвят изненада за гостите на купона – няколко песни. И ме поканиха да им помогна в разучаването. Събирахме се в апартамента на един от хористите, репетирахме с едно малко детско синтезаторче, забавлявахме се и… така се роди „Секстет+“.

Една година по-късно, когато Смесеният хор приключи своята дейност, някак естествено ние не можехме да се откажем от това, което ни свързваше, което бяхме постигнали. И продължихме. Започнаха да ни канят на различни културни мероприятия в града и през 2001 г. г-жа Бойка Серафимова ни покани да се включим като самостоятелен състав към Народно читалище „Разум-1883“. Постепенно броят на желаещите да пеят се увеличаваше. И от 7 човека, които бяха в началото, в момента сме 16. С течение на времето се увеличаваха и изявите на състава. Събра се доста богат репертоар. И така вече 20 години, водени от любовта си към музиката, към хоровото изкуство, към хармонията в широк смисъл на думата и не на последно място заради приятелството между нас, ние продължаваме въпреки всичко.

Освен традиционните самостоятелни концерти, които правим в Монтана, участваме в съвместни изяви на други състави в града, в хорови фестивали и конкурси в България и Европа. Няма да изброявам всички международни награди, доста са, само ще кажа, че не сме се върнали без отличие. В колекцията имаме от бронз, през сребро и злато, та до Grand Prix.

Наградите са хубаво нещо, но по-важното е удоволствието от това да творим заедно изкуство.

Да внасяме малко пъстрота в сивото си и натоварено ежедневие. И, разбира се, да радваме публиката. Голяма роля за израстването на състава имат и двама професионални диригенти, с които през годините сме работили – Чавдар Маждраков и Марио Пенев, които за съжаление си отидоха твърде рано от този свят. Надявам се, че сега са на едно по-добро място, дирижират хора на ангелите и се радват на успехите ни. Всеки от тях остави своя отпечатък в развитието на хора и остана завинаги в сърцата ни.

Разкажете за личностите, с които работите в хора. Защо са те и защо са в него?

Както във всеки непрофесионален състав, и в нашия хор са събрани личности с различни професии. Има лекари, зъботехник, юрист, икономисти, но преобладават инженерите.

Всички те са утвърдени и уважавани в своята област професионалисти, които въпреки натовареното си ежедневие, въпреки умората след края на работния ден намират сили и време да идват на репетиции. Да са концентрирани и да продължат да работят върху куп други различни неща, свързани с изграждането на състава.

Защото за да се превърне един нотен текст в музика, която да въздейства, да носи послание и да радва, зад това стоят много, много детайли.

Вокална техника, интонация, динамика, фраза, интерпретация, артикулация, баланс между отделните гласове и партии, синхрон по вертикала… Всичко това трябва да бъде „изработено“ с цената на много труд. Безвъзмезден труд и много любов – това е в основата на самодейността.

Един хоров репертоар е предмет на много по-прецизен и задълбочен труд, отколкото вероятно си представяме. Какво влагате в подбора на произведения?

Опитвам се репертоарът ни да включва разнообразни като стилистика, епоха, тематика и настроение произведения. Определено е много трудно да се намери балансът между това, което приляга на хора, това, което може да се намери като нотен материал и това, което се харесва на публиката. Но това, което е водещо при подбора, е да се харесва най-вече на хористите. Защото ако ти не харесваш това, което правиш, няма как крайният продукт да се хареса на тези, които го „потребяват“ – в случая на слушателите.

За да достигнеш до сърцата на публиката, трябва ти да си вложил цялото си сърце.

И пак стигаме до думата „любов”. Без нея и хлябът не е вкусен.

Кои са знаковите творби, към които все още не сте посегнали? Кога всъщност е верният момент за едно ново произведение?

Много са знаковите произведения, които бих искала да изпеем, но по ред причини сигурно никога няма да можем. Човек трябва да си дава ясна сметка докъде се простират възможностите му, кои са неговите силни и слаби страни и да се опитва да извлече максимума от всичко.

Ние сме малък състав – на ръба между ансамбъл и хор. Така че трябва да се разполагаме в репертоар, който не изисква нито солистични гласове като при камерните ансамбли, нито мощта на един хор от 100 човека, каквито съществуват в държавите със запазени хорови традиции. А относно това кога е дошло времето за ново произведение – всеки сезон задължително учим нови неща.

Ако няма предизвикателство, ако няма разнообразие, интересът се губи.

Не може да се поддържа само стар репертоар, защото тогава усещането е за тъпчене на едно място и застой.

Имаме произведения, които с годините са станали емблематични за нашия състав, прилягат ни добре, както се казва, и те присъстват често в концертите ни. Но за да имат стимул хористите, трябва да има нови цели, нови предизвикателства и разбира се – нови изяви.

На кое произведение може да се разплаче един мъжки хор?

Мъжете трудно плачат, но мога да кажа, че има произведения, които ги грабват и разтърсват емоционално толкова много, че репетиционният процес протича по съвсем различен начин, случва се магия.

А съответно това се предава после и на концертите.

Такива са някои църковни песнопения от нашия репертоар като „Душе моя“ на Светозар Русинов, „Хвалите имя Господне“ на Добри Христов, „Утоли болезни” на Архангелски, „Песнопение по стихове на Расин“ от Габриел Форе, грузинските песни, които пеем, „Заспало е челебийче” на Асен Карастоянов… За тези се сещам, а може би всеки хорист според собствената си емоционалност може да каже и за още много други.

Колко църкви и музеи в Европа още помнят ехото ви?

Надявам се, че всяка сцена, на която сме пели, пази спомен от нашите изпълнения. Много са – в Словакия, Чехия, Полша, Германия, Белгия, Румъния, Гърция, Сърбия, Хърватия, Италия. Но най-запомнящи са изпълненията ни в католическите катедрали в Краков, Флоренция, Дрезден и Европейския парламент в Брюксел, където нашите църковно-славянски песнопения и обработките на български фолклор направиха изключително впечатление със своята уникалност, богатство на звучене и ритмика… и различност.

А за нас акустиката, атмосферата и публиката в катедралите и залите там бяха като катализатор. Въодушевяващи и зареждащи с големи дози адреналин.

Какво се случва днес? Как превъзмогвате отсъствието си от сцената?

В условията на пандемия и извънредно положение ние като всички други от сферата на културата понасяме и трупаме негативи. Няма репетиционна дейност.

Предвидените концерти до края на сезона, включително и концерт по повод 20-тата годишнина на хора, участие в международен конкурс в Босна и Херцеговина, за който се подготвяхме от есента, ще останат неосъществени…засега.

Надявам се всички скоро да излезем от това ужасно положение и да се завърнем към нормалния си ритъм на живот. Да общуваме реално и да съпреживяваме не само онлайн, защото живата среща с близки, с приятели, с изкуство не може да се сравнява по никакъв начин с виртуалната.

Какви са хоризонтите? Какво не е постигнал още мъжкият хор в Монтана и какво ще постигне?

Относно хоризонтите… дано да са светли както за света, така и за нашата малка общност – Мъжкият хор. Много са проблемите пред хоровото изкуство в България като цяло. Изчезнаха в годините на демокрацията училищните хорове и това изкуство става все по-неразбираемо за поколенията. Цяло чудо е, че в град като Монтана изобщо има мъжки хор. През всичките тези 20 години, в които съществуваме, най-големият проблем винаги е бил липсата на достатъчно хористи. Сега сме малко, а още почти толкова талантливи мъже напуснаха хора, града или държавата, за да търсят препитание и реализация другаде.

Въпреки всичко ние успяваме и ни има.

И съм изключително благодарна на всички мои момчета, за които любовта към музиката, отговорността към общите ни цели и отборният дух са над много други немаловажни неща. Затова съм оптимист – докато има хора, за които духовното е потребност и необходимост, ще я има публиката, ще ни има и нас.

Докъде и колко далече ще стигнем – времето ще покаже. Само амбиции не са достатъчни. Понякога, както в настоящата ситуация, Господ си седи там горе и се смее на плановете ни.

Вашето пожелание към меломаните в Северозапада?

На тукашните меломани пожелавам да са здрави, да преминат през това изпитание за духа още по-жадни за нови духовни преживявания и дано скоро проектът за нова акустична зала на читалището стане реалност!

Автор: Мария Тодорова

Относно автора

Призни

Призни е медията, която разказва неразказаните истории на Северозапада. :)


Още новини