Теодора Александрова за възраждането на митичното село Черкаски
Йоана Димитрова
Митичното село Черкаски е любимо на писателя Йордан Радичков. Неслучайно хората, живели там, стават герои в много от неговите разкази. Като че ли селото ражда особени персонажи, в чиито вени тече заветът за запазването на българските традиции, обичаи и ритуали. В следващите редове досущ като в митичен сюжет, ще ви разкажем как село Черкаски се възроди за нов живот, когато заветът в кръвта на жителите му бе пробуден от искрите на една необикновена жена – Теодора Александрова. Жена, която припомни на хората там, че съдбата им е в техните ръце и всичко е възможно ако повярват в собствените си сили.
Една искрена молба и силата на корените
Макар Теодора да живее вече над 30 години в столицата, заветът тече и в нейната кръв, защото корените на двата ѝ рода са от същото село. Един ден, преди около две години, докато се грижи за градината на дядовата си къща, я навестява скъпа за нея роднина с ненадейна покана – да поеме управлението на читалището: „Моля те, помогни ни! Това е единствената ни социална дейност. Че сме дърти, дърти сме, но не искаме да умрем в забвение, без да можем да се съберем и да отидем някъде, за да попеем“, казва през сълзи леля Бонка. Нещо в Теодора откликва на тази дълбока и искрена молба, макар опитът ѝ да не е свързан с читалищната дейност. Тя е икономист и повече от 23 години се занимава с недвижими имоти в столицата. Но когато почувстваш, че коренът те дърпа, защото си необходим за нещо, се връщаш обратно при своите. Бъдещият председател на НЧ „Просвета“ усеща отговора първо в душата си: „Когато се захващаш с нещо, трябва да усетиш гъдела и тръпката в сърцето. Ако не ги усетя, просто не се заемам“, категорична е Теодора. В онзи момент, няколко месеца след загубата на баща си, докато стои в двора на къщата, където е роден той, мислите ѝ я връщат към спомените за Черкаски от 80-те години на ХХ в. – тогава село с над 600 жители, кипящо от живот. И тя приема предложената ѝ роля: „Нещо вътре ме жегна ужасно. Казах ѝ – добре – не знам как ще се справя, но каквото трябва, ще го направя от сърце.“
История за доверието и надеждата
Макар в селото хората да се знаят, те не познават Теодора истински, тъй като тя никога да не е живяла в Черкаски освен през ученическите си ваканции. А да станеш председател на читалище в малко населено място, без да си местен, е голямо предизвикателство.
По-ужасно от до болка познатите ни истории за бедния Северозапад е само чувството на недоимък, което те оставят в душите на хората. Вкорененият страх от немотията ги обезверява и внушава недоверчивите мисли, че ако някой направи нещо хубаво, то е в твой ущърб. Притиснати от трудната реалност в малкото северозападно село, хората на Черкаски може и да са изгубили доверието си, но новият читалищен председател има вяра в тях: „Хората, които са живели там цял живот, не са счупени. Да се счупиш означава вече да не се изправиш. Те са само огънати.“ Въпреки че в корпоративния свят, в който Теодора е свикнала, са важни скоростта на мисълта и логиката – ритъм, съвсем различен от този в Черкаски, тя намира правилния подход, който отваря пътя към сърцата на местните: „Там ти трябва само любов и търпение. Има нещо много важно: човекът е казал – вземаш ли с едната ръка, давай с другата. Но с която даваш, трябва да даваш от сърце, за да може при другата, с която вземаш, да ти се получава с лекота.“
Едно читалище се възражда
НЧ „Просвета“ в село Черкаски е създадено още през 1931 г. от двама учители. Читалищните дейци тогава имали такова желание то да отвори врати, че отиват в село Ягодово, което е на 12 км от Черкаски, закупуват 35 стола и ги пренасят пеш на гръб до селото. (Както вече споменахме, хората в това село са необикновени.) Усърдието на местните дало плодове – читалището им се славело с много дейности, било с най-голямата библиотека в района, имало и кино. Но каквато е и съдбата на повечето читалища в наши дни, дейността и в това постепенно затихва. Базата овехтява, хората намаляват,остават предимно възрастни. Ясно било, че който поеме работата, ще се изправи пред голям проблем.
Но Теодора има по-различни възгледи за живота и успява да промени и нагласата на хората: „Думата „проблем“ съм я забранила на себе си и на всички около мен. Тя е много тежка. Имаме ситуация, казус, обстоятелство. Истински проблем е само ако някой си отиде и не можем да го върнем вече. Много трябва да внимаваме с речника си. Казала съм на хората в читалището – може да са на диалект, но държа думите ви да са добронамерени и позитивни.“
Първата задача на новия председател е да се справи със занемаряваната години наред документация. След като слага в ред книжата, извършва необходимото отчитане и отваря бяла страница в съществуването на читалището, Теодора се захваща с почистване и обновяване на „дома“ на всички предстоящи дейности. Сградата на културното средище е внушителна, но времето в помещенията сякаш е спряло, те тънат в разруха. „За да отидеш някъде и да изразиш позитивна енергия и да си усмихнат, трябва да имаш кътче, където да ти е уютно. Необходимо е да се отървеш от старото и счупеното, да махнеш праха и паяжините и да пуснеш вътре свеж въздух.“ Твърдо убедена, че делото трябва да сполучи, Теодора обикаля селото и събира хора, които да помогнат. Три дни местните изхвърлят счупени мебели, разтребват и почистват и към малката в началото група, се присъединяват все повече доброволци. „Като видях хората тогава, разбрах, че има надежда. На никого нищо не съм обещавала, те просто имаха желание да помогнат“, с усмивка разказва Теодора.
Някои от жителите в началото я гледат резервирано, но скоро разбират, че поддържаният маникюр съвсем не е пречка за това тя да работи рамо до рамо с тях. С времето колкото повече дава тя, толкова повече и те се отварят към нея и скоро цялото село се съживява. Теодора открива дарители и с подкрепата на общината ремонтират и обновяват наложителното в сградата.
Черкаските баби
Певческата група „черкаските баби“ е един от символите на селото и сърцето на читалището. След обновяването на сградата те отново се събират и започват да репетират. „Това са жени с много силен характер, наричам ги „моите баби“, но те са лъвици – с позиция и много силна енергия. Ако желаят нещо, за да постигнат своето, могат да преминат планини“, категорична е Теодора. Дванадесетте певици са много дейни, пътуват по фестивали, вземат участие в конкурси и печелят награди. Те се превръщат и в ядрото за всички дейности в читалището. С помощта на жената, която Теодора назначава като технически секретар – Иванка Ангелова, в селото се възобновява организираното честване на много от тачените празници.
Ритуали и обичаи
Възрастните хора са пазители на паметта. Паметта за родното, за празниците и традициите – така, както са ги почитали техните баби и дядовци. Докато дейността на читалището затихвала, нямало ядро, което да поддържа организирана дейността, но спомените за това какво е било са живи и се уважават.
След обновяването на читалищната сграда, малко по малко се възраждат и дейностите в него. На Еньовден миналата година жените правят огромен венец от пъстри цветя и посрещат изгрева по стар обичай – с песни и росни билки на полето.
Черкаските баби възраждат и един позабравен ритуал за зажънване, в който вземат участие и децата.
През есента правят празник на плодородието, с който да почетат изобилните дарове на земята.
Подобаващо се почитат и всички останали обичани празници.
Не вярвам живописното село, намиращо се едва на няколко километра от Вършец, да е населявано от тенци и верблюди, както го описва Радичков. Но вярвам в магията, която той е видял в неговите обитатели. Реални, от плът и кръв, но сътворяващи чудеса. Тяхната магия не е от вълшебните книги. Тя е истинска и всеки има достъп до нея – съхранява се в нашите обичаи и ритуали и дълбоката свързаност с природата, която ни заобикаля. В българските празници и обреди живее паметта за родното.
Бързо възродените дейности говорят, че хората в Черкаски са притежавали уменията и желанието, нужно било само някой да им припомни, че е възможно. За да пламне огън, е необходима една единствена искрица, която да го запали. И Теодора успява. Сега в едно село в Северозапада отново кипи живот.
