Всичко за продан

Всичко за продан

Ваня Минева всъщност е Йоана Минева – така е записана в регистрите на Родилното в Пловдив. Защо там? Защото двамата и родители по същото време учат за агрономи в Академията. Планирано се е появила в средата на лятната сесия… Едва навършила пет дни потегля на първото си приключение. Удобно разположена в кошница, сменя влакове и автобуси, за да се прибере във видинското Ново село, където минава вълшебното и шарено детство. Нейният дядо обаче не харесал името Йоана и разпоредил да я запишат в местните регистри Иванка. Речено – сторено. Но с трайни последици, защото и до днес двете и имена и създават главоболия с документи… Ваня я нарича Анна Лозанова, когато редактира първата и журналистическа публикация, някъде там в началото на 90-те години на миналия век. Просто защото в Северозапада на всяка Иванка казват Ваня.

На буквите в Ново село я учи Геновева Манджукова. За гимназиалното си образование избира Френската гимназия във Враца. Следващият и избор е литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и всъщност в момента работи като учител по български език и литература. През годините много от личното си време и енергия дава на медиите. И за да е сигурна, че води битките си за „добрата новина“ по правилния начин, записва и с отличие се справя с второто си висше – журналистика – отново в „Алма Матер“.

 

„Ценностите са независими и непроверяеми мисловни схеми,  които съществуват в съзнанието на човека.“

Силвия Силвестрова, 18 години

 

Невинен лист, с невинен кратък текст. Така и така, аз, долуподписаният, декларирам, че желая моят син или дъщеря да изучава румънски език като майчин език. До тук нищо лошо. Но по някаква предизвестена случайност първата декларация, която ми подават, е подписана от човек, когото познавам. Не е родена в нашия край.

– Що бе, Красе, си подписала такава декларация? Коя е майката на твоя Митко? На теб кой език ти е майчин?! Ако покажеш тази хартия на твоята майка, тя какво ще ти каже?

Мълчи. Моята приятелка Краса мълчи. Дълго мълчи. Па като почна да се смее…

– Бе ти си много наивен човек! Какво общо има тука майка ми? Много добре знаеш, че благодарение на тоя хвърчащ лист моят Митко ще учи безплатно в курсовете по румънски език, а като завърши гимназията, ще може да отиде да следва в Румъния. В България я успял да изкара приемните изпити, я не. А ако поне един от нас с баща му членува в „Общността на румънците в България“, детето ще изкара висшето почти безплатно. Ние така и така сме се закопали живи в тоя западнал български Северозапад. Поне за детето да има някаква полза.

При последните думи моята приятелка Красимира вече не се смее. Навела е леко напред лявото си рамо и аз, която добре я познавам, разбирам, че е заела бойна стойка. Готова е да спори с мен, за да защити правото на детето си. Нали е майка! Жестикулира енергично, намества се на стола, по едно време виждам, че става и докато говори, ожесточено крачи из тесния ни общ „кабинет“. Така наричаме малкото преградено пространство в дъното на класната стая. Защото ние с моята приятелка Красимира сме учителки. Преподаваме български език и литература. Не я слушам. Знам колко добър оратор е и че може блестящо да защити дори най-безнадеждната теза. Но аз, която добре я познавам, знам и нещо друго – познавам, когато не си вярва. Или поне така ми се иска. Изведнъж Краса спира по средата на едно дълго изречение. Сяда. Мълчаливо си събира нещата и най-изненадващо ми предлага:

– Я да идем в кръчмичката отсреща. Пие ми се нещо.

„Кръчмичката отсреща“ е малко спретнато кафене. А да казваме „кръчмичка“ на всяка керемида, под която сервират кафе и кола, е наш стар общ обичай. Тази „кръчмичка“ е нова, уютна и подредена. Носи името на известен италиански композитор. На елегантните бели чашки и чинийки, тип „китайски порцелан“, с красиви букви в стил „италик“ е изписан марковият знак на световно известно бразилско кафе. Момичето зад бара познава нашите навици и след като ни дарява с мила неслужебна усмивка, включва кафе-машината.

– А, не! – с нервен тон я спира Красимира. Момичето искрено е изненадано. – Поразрови се, ако обичаш, из тия лъскави вносни етикети и ми намери бутилка червено вино. Българско.

Сега тези, които я гледат с изненада, ставаме двама. Май че е трябвало да слушам по-внимателно какво ми е говорила преди малко в училището. Следват няколко предсказуеми действия – сядаме на масата до ъгловата витрина, усмихнатото момиче пристига с две чаши и бутилка „Новоселска гъмза“, налива ни. Чакам. Страх ме е с някоя неуместна дума да не прекъсна онова, което е започнало в теснотата на училищния ни кабинет. Случва се понякога така – мислиш, че добре познаваш някой стар приятел и от инерцията преценките ти за него стават високомерни. Затова си мълча и чакам. И Краса нещо чака. Нещото избива в крайчеца на южняшките ѝ топли очи и меко се търкулва по лицето и.

– Хайде да отпием от кръвта на нашата земя.

Приемам тоста само с поглед и вдигаме чашите. Краса изпива своята до дъно. Бавно си налива още от „кръвта на нашата земя“, а аз продължавам да мълча и да чакам.

– Онзи ден ти ме попита от какво съм толкова доволна. Не ти казах. Смутих се от желанието си да се похваля с отлично миналия учебен час. С теб сме в този занаят повече от 15 години. Какво толкова! И все пак – понякога децата наистина те изненадват с находките си! Бях дала есе за Паисий. Я чакай. Сега ще ти го покажа. Преписах си го.

Красимира отваря един стар тефтер, чието съществуване бях забравила, и почва тихичко да ми чете: „Днес всичко е за продан. Хората са готови да разменят каквато и да е духовна ценност срещу конкретна материална облага. Защото парите не им стигат. Защото нямането било голямо. Бедността била причината за всичко това. Но по-малко беден ли е бил отец Паисий и по-малко гладен и жаден, когато пише „Историята…“? От записките в полето на неговия ръкопис научаваме, че докато е работил, е гладувал и почти постоянно е бил болен. А писането под светлината на свещ му отнема зрението. Мисля си, че Паисий напълно съзнателно разменя очите си срещу правото да ни хвърли в лицето онази фраза: „Ти, неразумний юроде, поради що са срамиш да са наречеш българин?!“ И не вярвам на онези хора, които ми казват „Да, ама той е Паисий! Може да го каже! Ти кой си, та да ми държиш сметка?! “ Отговорът е толкова очевиден, че да те заболи. Когато отец Паисий пише „Историята…“ не е могъл да знае дали някой някога ще го признае за велик. Той си е свършил работата като българин. И е умрял също толкова беден и гладен, колкото е бил докато е писал нашата „История..“

Красимира спира да чете. В топлите и родопски очи е сухо и пусто. Пали цигара. Дръпва два-три пъти и с категоричен остър жест я гаси. Вдига чашата с „кръвта на нашата земя“ и отлива няколко капки на лъскавите плочки. Изпива останалото от крак. На вратата се обръща:

– Аз не съм героиня. Майка съм. Искам детето ми да живее добре. Искам, когато Митко стане на моите години, да има достатъчно пари. Толкова, колкото да не се чувства зависим от тях. Ние с баща му не можахме да си надмогнем на харча. Няма да ти позволя да ме съдиш за това. Ако не можеш да ми го простиш, ще се опитам да те разбера.

В неделя на излизане от къщи срещнах Митко.

– Къде в почивния ден бе, юнак?

– На румънски.

– Е, как върви?

– Как да върви? Като в часове по чужд език.

Автор: Ваня Минева

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.