Удобно разстояние

Удобно разстояние

„Разстояние” има около дузина синоними, сред които е и „простор”. Дума с доста приятно усещане по принцип, а по същество – направо идеално.”

Така един от нашите автори отговаря на въпроса какъв по-точно му е проблемът в тая ситуация на принудителна изолация, дистанции, отдалечености, междини и пространства. Тоест, явно никакъв не му е (проблемът).

Ама как така съвсем никакъв, питаме?

Ами, така!

Рени Христова

Нямаше сама да се сетя за всички синоними на „разстояние”, но в онлайн речниците намирам следните:

1. отдалеченост, раздалеченост, дистанция, отстояние, интервал, промеждутък, пространство, протежение, междина;

2. разлика, различие;

3. далечина

4. шир, ширина, простор, широко пространство.

Думи за място между теб и останалите хора и околности.

Поначало място и без друго е нужно за циркулирането/обмена/проникването на цялата тая взаимна/невидима/постоянна енергия помежду ни, за която не си даваме сметка. Разликата сега точно е, че (ни) се налага да (си) го осигурим по принуда. По принуда или без, ситуацията абсолютно никак не може да ме подразни, натовари, потисне, депресира, разстрои или нещо подобно. Много даже си я харесвам и най-много да ми омръзне, но вероятно ще е за около един ден максимум.

Харесвам си я с всичките й разстояния и всичките и думи, макар все пак „простор” да ми е най-симпатична.

„Простор” носи онова усещане за свобода, което носи вятърът, когато се возиш на мотор или моторна лодка. И когато скачаш с парашут или с бънджи. И когато тичаш много бързо. „Простор” е избор на кръгозор: наблизо, надалеч, отпред, отвъд, навътре, навън, нагоре, надолу, настрани, навсякъде. Дума-поезия. И ми е малко мъчно, че не използваме и нея вместо обичайните „разстояние” или „дистанция”, но нищо, аз си я замествам на ум и си я представям, както си представям зелен водопад например.

За зелен водопад четох в една книга за енергийните вампири и го запомних като едно от работещите внушения при сблъсък с тях, когато нямаш вариант да им избягаш. Идеята най-общо беше, че зеленото има безусловно очистващо действие и чуждата лошотия нямало да те съсипе – стига, разбира се, да си достатъчно усърден в представата си за тоя водопад. Друго работещо внушение било мисленото изграждане на стъклена преграда между теб и него или – не дай Боже – между теб и други вампири. Но стъклената преграда не я използвам чак толкова, сигурно защото все се сещам какво чистене на пръски и слюнки и пръстови отпечатъци ме чака после. Хигиената преди всичко, не че нещо.

А удобното разстояние/отстояние/дистанция/простор осигуряват прилична хигиена и са си съвсем добре дошли като мярка срещу толкова много тела толкова близо едно до друго.

Място има.

Като пак споменах „място”, се сетих за друго отдавна четено. За един концлагерист, унгарец, понесъл извращенията на Холокоста, затворен в клетка месеци наред. Била с такива размери, че нито можел да легне с изпънато тяло, нито да седи с изправен гръбнак. Мускули, сухожилия, нерви – всичко се свило и скапало и когато най-после отворили клетката и можел да излезе, той не могъл не да се изправи, да пълзи не могъл. Трябвали му години за разпъване на атрофиралото му тяло.

Аз сега какво, място ли нямам? В клетка ли съм? На извращения ли съм подложена, на геноцид ли, на масова психоза ли? Смъртоносни ли са временната изолация, маските и разстоянията? По-смъртоносни от всички войни ли са?

Какво би ме убило в тая ситуация, освен собствената ми мърлявщина или безразсъдност?

Нещо безнадеждно и необратимо ли се е случило освен загубените животи, за да не мога чак толкова да го приема и проумея?

Ами, да – не и няма са отговорите.

Е, в чисто практически план изпитвам известни затруднения единствено с навика си да връхлитам стихийно любимите си хора, за да ги прегърна или целуна, но не е драма, даже повече прилича(м) на комедия, понеже се усещам в последния момент че не бива да ги докосвам и се спирам на няколко стъпки от тях в поза „летеж”.

Важното е, че всичко това все някога и все някак ще свърши. И когато отворим шампанското и започнем отново свободно да се прегръщаме, аз удобното разстояние пак няма да си дам.

Няма начин, аз в него си живея.

Относно автора

Рени Христова

Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.

Прочетете и другите материали на автора тук