Цветни, искрящи маски. Маски за хората!
Призни
Маса народ шие маски. От седмици. Кой професионално, кой дилетантски… Кой благотворително, кой за собствена употреба… А тия па сега какви са? Ами какви са, искрящи са..
Хиляди хора от един ромски квартал са снабдени с памучни, ръчно направени маски. Шият ги три жени във видинския „Нов път“.
Найден е един от двамата жители на квартала, комуто хрумва идеята да прави нещо полезно за съкварталците си, освен да си стои вкъщи. Другият с него е жена му Албена.
След един репортаж по телевизията за подобна благотворителна инициатива, двамата си хвърлят по един поглед и вече са го измислили: ще шият.
„Нямахме нито материалите, нито готовност. Аз нямам нито шивашки умения, нито имаме машина в дома ни. Просто ни хрумна”, споделя Албена.
Обявяват намерението да инвестират собствени средства в идеята си чрез социалната мрежа и за часове тази идея привлича поток от последователи и подкрепа – не само морална, а и финансова.
- Така Албена и Найден влизат в един бивш шивашки цех.
- Обаждат се на три жени – техни роднини – с предложение да се включат безвъзмездно.
- И започват с малкото, което имат за начало.
Междувременно новината стига и до жители на квартала, които живеят в чужбина и които също започват да изпращат пари. С тях семейството купува още материали – макари, ластици и плат.
Седмица по-късно жените в цеха вече са произвели почти три хиляди маски – колкото са и жителите на квартала. По няколкостотин на ден. Кроят, шият и гладят пак така – бевъзмездно, като от първия ден.
„От два пласта са, от чист памук. Важно е да е от памук. Обясняваме на хората, че трябва да я перат всяка вечер, да я изгладят и после могат отново да я употребяват”, разказва шивачът Анета Борисова.
Произведеното през деня се раздава веднага
„Защото – казва Албена – всички знаем, че в нашия край нямаме инфекциозно отделение, болницата ни е в много тежко състояние и точно поради тази причина искаме хората възможно най-скоро да бъдат защитени.”
Никой не си позволява претенции към десена, дори ако изглежда нелепо.
„Макар и с патенца, те ги слагат, защото нямат друг избор”, допълва Албена.
„Няма как! – включва се Найден; – Е, малко са цигански, нали, ама все пак сме си цигани, какво да направим?”
Питам защо, какъв им е проблемът, и той продължава:
„Мисълта ми е, че са шарени, ние ромите нали обичаме малко по-така шарении, по-така искрящи цветове. Но в крайна сметка са маски – цветни, искрящи маски, които ще предпазват хората.”
В раздаването на маските също участват доброволци.
Тръгваме с тях из квартала. Край нас минава кола, спира, от нея слиза мъж. Увил е лицето си с шал. Доброволците тръгват към него и му подават една. Питам го как му се струва, удобна ли е, а той отговаря, че е по-удобна и от шала.
И така – нататък – при останалите, които още не са получили.
Междувременно жителите на квартала продължават да изпращат пари от чужбина и освен за дезинфектанти, стигат и за храни от първа необходимост. Те вече са купени от Албена и Найден за най-бедните жители на „Нов път“.
Малка помощ, но навреме.
Какво повече?
Автор: Рени Христова
