Целувки от последните писма

Целувки от последните писма

В един малък куфар на един висок рафт в едно мазе има купчинка хартиени писма с прокъсани пликове. Стоят си там от едни 40 и кусур години непипнати, защото кой да се занимава с четене на стари писма? Обаче ето, сега остана време и за спомени.

И това време много, ама много си струваше.

Години по-късно, всеки път е твоят път

Куфарът с писмата е шарен, с цветенца и ягодки и други цветни неща и с изрезки, които на първо четене нямат никаква връзка помежду си, но я чакай малко: „Къде се намирате?”, „Време е”, „Всеки път е твоят път”, „…пътища и магистрали”, „…дързост и класика”, „…години по-късно”, „…ти избра да живееш у дома” и „Шшшшт, не казвайте думата „паника”…

Ооо… Ми това си е цял разказ!

Марките на повечето пликове не са лепени отделно, а са си фабрично напечатани и са с надпис „НР БЪЛГАРИЯ, 2 ст. поща”.

Адрес на получател има, но на нито едно няма информация за подател. Странно. Мастилото на печата върху пликовете е изветряло и почти нищо не се разчита. В крайчетата им с друг почерк и цвят химикал има номера за реда на пристигането им, но не са последователни. Не са всички, много ги няма, а 18 го има два пъти. Общо са 30-ина и започват от номер 11.

Децата ги сънувам, (…) майка и тя милата ще се измъчи.”

(7 юли 1979 год., TRIPOLI)*

„Здравейте, мили П. и Т.! **

Дано тоя път има по кого да ви изпратим писмото, защото и вие като нас чакате. Аз преди малко си дойдох от работа и веднага седнах да ви пиша. Днес е събота и вие сигурно сега сте си на село и сте се видели вече с милите ни дечица. Какво ли правят сега, сигурно играят в училището? А ние ги гледаме на снимките. Добре, че вие сте при тях и ми ги гледате, иначе нямаше да сме спокойни.

За нас, мили, почти няма какво да ви пишем. (…) Засега не казвайте нищо на нашите, че искам да остана още три месеца, защото не знам дали ще стане. А и знам, че сега в тоя сезон има най-много работа, на майка й тежи, вие да помагате на тях ли, с децата ли да се занимавате. (…) А толкова ми е мъчно да оставя Емо сам, знаете ли само какво нещо е тука? Казва, че когато столът им не работел (в петък), яде по един домат.

Защото всичко е скъпо. А аз сега му готвя – скъпо, евтино, гладен няма да го оставя. Като ми разправя какво е правил сам, и буца ми засяда на гърлото. Ние още не сме говорили с началника дали ще може да остана, но вие ми пишете своето мнение.

Ако мислите, че няма да може да се справяте с децата, веднага ще си замина, Емо ще се помъчи сам още 9-10 месеца. (…) Не знам в службата и в детската градина как ще се уреди въпроса. (…) Не искам да си загубя работата. (…) А в детската градина е по-лесно мисля, Т. да може да мине някоя вечер при директорката и да й каже, че се налага още малко да остана, да знам ще се запази ли мястото на децата (…) Сега татко вече сигурно е взел задграничните, ще се справи някак с вноската за апартамента, за тоя месец не е внесено. Телефонът, предполагам, че го е платил вече? Друго какво? Стигат ли ви пари на вас двамата? Ако остана, ще изпратя пълномощно на П. да вземе детските, дето не са й ги дали, една бележка ще подпиша просто, дано ги дадат. Объркала съм се много. (…)

Нали цялата борба е за бъдещето на децата. Ще чакаме да ни пишете. Обременяваме ви с много неща, знам, и цял живот ще ви бъдем признателни. Представям си сега как сте се гушнали двамата на дивана и заедно четете писмото. Както ние с Емо четем вашите и плачем. Но вие не плачете, нали, милички? Да мога да ви целуна по един път сега! (…) Само за вас и за децата си говорим. Децата ги сънувам, а вас не мога и много ме е яд, че и на сън не ви виждам.

Нощес майка сънувах, че се кара с мене. И тя, милата, ще се измъчи, ако остана. Да знаете какво сме ви купили, ще изхълцате, но по кого да го изпратим? Яд ме е, че няма да можете сега да си го обличате и ще бъдете като кукли и двамата. Но кой ще ти вземе багаж, особено пък дънкови дрехи, абсурд! За тях най-много държат на митницата.”

Уауу, либийската столица! В списъка ми с мечтани дестинации!

Много добре, че не ми се е случило да е през 79-а. И то за да работя там.

И то с две малки деца в България. Ох…

Гледаш и всичко е хубаво, не знаеш кое да купиш.”

(14-и юли 1979 г., TRIPOLI)

„Здравейте, мили П. и Т.!

Получихме вчера трите писма с деветте снимки и нямате си представа колко много сме ви целували вас и децата. Всички снимки са много хубави. На тая, дето сте четиримата, В. е малко недоволна, нещо сърдита ли е била? Каква е тази нова рокличка? Вие ли купувахте бонбоните – не са от най-евтините? Т., много ти отива с брада, бомба си. П., нищо не писахте прибрахте ли си от (…) пакетчето, дето бяхме изпратили?(…)

Ако остана, по-нататък ще ви помоля да заведете Д. на кожен лекар да го види, той има на главичката няколко петна без коса, също и за екземата на коленцата му. Ще искате да му изпишат по-ефикасни лекарства, защото ние тука имаме възможност да ги вземем, каквито и да са вносни. Помислете и на вас ако ви трябват някакви. (…)

Одеве говорехме, че в България има да има една хилядна част от тия стоки, дето тука ги има, ще се радваме. А тука просто нямаш избор от много, пренаситено е с дънкови неща, с рокли от трико, с мокети, с домакински прибори – с всичко. Гледаш и всичко е хубаво, не знаеш кое да купиш. (…) Но цяла Либия не може да се пренесе, макар много неща да ни харесват. Само си ги гледаме. Мили П. и Т., не знам как ще получа отговора ви, сега от 25.07 започва „рамазана“ и ще трае един месец, либийците не работят нищо през това време и сигурно и писма няма да имаме.“

Леле… Един месец без писма…

Тогава, когато са били единственият начин да кажеш нещо. Няма спешно, няма неспешно – единственият начин. Чакаш писма, пишеш писма. Плачеш докато чакаш, плачеш докато пишеш и гледаш снимките на децата си от самотния остров на изобилието, което не можеш да имаш и с което няма какво да правиш.

Следва…

* Писмата са „придобити” с придобиване на имот. Текстовете са със запазена автентичност, редакторските корекции са само по отношение на правописа. Спестени са откъси, които съдържат твърде лична информация, които се повтарят и които се отнасят до други хора.

**Имената на адресатите са сменени с измислени инициали.

Относно автора

Рени Христова

Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.

Прочетете и другите материали на автора тук