Свободата…

Свободата…

“Etiam sanato vulnere, cicatrix mane”, гласи една латинска сентенция – ще рече, и след като е излекувана раната, остава белег.

Европа е съкровищница на мъдри гласове, дошли от миналото. Мисля си за мъдростта днес.

Денят на Европа. На свободна Европа! На победата над Нацистка Германия и несъмнено над заплахата пред една толкова стара цивилизация и изконните ценности, които всъщност са последният щрих на провидението в нейния земен и човешки облик.

Ден, в който си представям обединен и сплотен континент.

Утопия?

Какво би бил този континент, люлка на едни от основополагащите – в глобален аспект! – цивилизации без свободния вятър, напоен с далечния спомен за онези, застилали пътя на свободата с телата си. Какво би била Европа, откъдето тръгват толкова пътища към далечни брегове, без уроците от алчността за тях? Какво бихме били ние без призраците иззад някогашните завеси, разсичащи континента надлъж („бягай, заеко!”) и без прозрението, че Свободата не може да бъде само регионален въпрос?

Нито само функция на едно изолирано историческо обстоятелство или друго?

Мисля за Свободата и усещам почти физическа болка, съпоставяйки я с братството. И се питам дали свободния ум, още повече – вкус има право да се подчинява на чужд в името на общата хармония, или му е съдено да бъде сам? Ако беше така, не би ли било достатъчно да сме си самодостатъчни в намерения рай на собственото късче Европа, без да се опитваме да разгърнем завесите и да прекрачим окопите? Ако стигахме сами за себе си, щеше ли да струва нещо наследството на Юго извън Пантеона, на Гьоте отвъд Ваймар и на Ботев – по-далеч от Околчица?

Онова, което ни родее с другите човеци около мен и моето лично късче „Европа” е може би утехата, че Европа и нейните свободни и сплотени брегове не са мой личен въпрос. Те престават да са мой личен въпрос с разбирането, че актуалните линии на разлома могат да започват от юг, изток или запад, но не и да са периферия. Защото може би влияят на класическото разбиране за устойчивост отвътре.

Погледната от юг например – с очите на човек, поел на дълъг път към своята собствена утопия, Европа е навярно обещание за прекроена съдба.

Но свободата не е и само компромис с възможностите да си (или да бъдеш сам) периферия.

Аз виждам истинско предизвикателство пред абсолютното единение във възможността равностойно да изживяваме постиженията на епохата, но не и последствията от тяхното изобилие. Хосе Ортега и Гасет, философът, роден на тази дата, е казал: „Живеем във време, в което чувстваме изумителни способности да осъществяваме, но не знаем какво точно. Владеем всичко, но не сме господари на самите себе си.”

Владеем всичко – а не владеем себе си. Свободата, Санчо, е илюзорна. Липсата на фокус насред лавината от възможности сякаш дава мнимо усещане за необозримост. За решения, които могат да бъдат отлагани. За чувства и стремежи, които могат да бъдат второстепенни.

И за ключове, които могат да бъдат захвърлени.

Сега, когато най-малко можем да сме едно, най-остро ни е дадено да сме единни. Пред парадокса на изобилието от способи заставаме, както майка ни е родила, и усещаме безсилието пред целостта, защото винаги е било така и сигурно винаги ще бъде така. Всички живи създания да търсят заслона на групата си. И колебанието на Достоевски – какво ще прави сам сред тълпа от непознати – получава безусловния си отговор.

Колко струва Единението, попитайте Смелите. Колко струва Свободата, попитайте Майката.

Могъществото, идващо с единението и пропорцията, дадена от победата, не са две контрастни утопии. И в двете аз усещам възмездието, което всеки ден, всеки миг ми напомня, че човешката природа не разчита на статични състояния. Тя търси и се бунтува, задава въпроси и открива, пада и става, ранява и бива ранявана. И всички белези остават.

И ръбовете им са знакът откъде насетне не бива да дръзваме.

Свободата и единението крачат успоредно с всички тайни и всяко знание, в ботуш или на пръсти – според изискванията на обстоятелствата и морала. И мисля, че тържеството им е не в постигането на абсолютните им състояния, а в примиряването с това просто послание на Св. Павел:

ако имам всичката вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.”

 

Автор: Мария Тодорова

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.

Прочетете и другите материали на автора тук