Продължение от вчера… още целувки от последните писма!

Продължение от вчера… още целувки от последните писма!

Пишете повече за вас и децата. Питат ли за нас?”

(21-ви юли 1979 год., TRIPOLI)

„Здравейте, мили П. и Т.!

Днес ви пиша от „работното място”. Току-що дойдох и понеже хаспелът още не е монтиран (на друг корпус го преместиха), използвам да напиша няколко реда. (…) Иначе ние сме добре, няма да се тревожите за нас. Много ми е домъчняло за децата и напоследък всяка нощ ги сънувам. И само си говорим с Емо за тях, но ни става по-тежко после. На снимките, дето ни изпратихте ми се струва, че В.* има някакъв белег над лявата веждичка. Нещо ударила ли се е или така ми се вижда? Да знаете тука дето ни преместиха сега да работим как смърди само, чак ми се повръща. Емо казва, като искаш да бичиш долари, ходи. Как няма да работя, вземам на месец по 45 динара, това ни е храната за месеца. (…)

По-важно е вие как сте, децата как са.

Аз ви писах в няколко писма, че ще остана за още три месеца (…) и не знам и аз как ще се оправим накрая. Мили П. и Т., пишете повече за вас и децата. Питат ли за нас, В. мъчи ли се? Тати й е купил една много хубава кукла, тя се върти и свири гондола в нея, с червена рокличка. Сега търсим от тия, дето ходят сами и викат „мамо”, а ако не намерим от тях ще й купим друга, има много големи кукли-булка, с воали и разкошни рокли.

А Д. има пушка и пистолет, ще му купим и коли, има какви ли не интересни играчки – с батерии, електронни, да се шашнеш. Има хвърчила много интересни, ще купим и от тях. Питайте ги какво искат още.

(…) Целунете децата много, много пъти от нас с татко им. Поздравете всички приятели (ако питат за нас). Чакаме да пишете) П., какво стана с работата ти? Бъдете всички живи и здрави! Много поздрави на нашите! Целуваме ви много, много: батко и кака.”

Музикална кукла с червена рокличка за момиченцето и пушка и пистолет за братчето и? Когато са стигнали до децата… дали те още са били толкова малки?

(14.08. 1979 г., TRIPOLI)

(…) „Вярно, че сега е „рамадана” (Рамазан на турски или Рамадан на арабски е деветият месец по ислямския календар – б. а.), но Емо казва, че миналата година през целия месец на рамадана едно писмо не е получено от цялата шерика (база на фирма, селище за строителни работници – б. а.), а сега почти всеки ден идва поща. И мога да кажа, че получават хората повече писма отпреди. Вчера пак имаше много писма, два пъти ги гледах, няма за нас нито едничко. Това е месец и половина вече, все така обикалям писмата, всеки ден.”

Получихме двата буркана с месото, боба, сиренето и пипера. (…) Всичко българско ни е по-сладко.”

(24.08. 1979 г., TRIPOLI)

„Здравейте, мили П. и Т.!

(…) Искам много да ви пиша и затова е възможно да объркам последователността на мислите си, не обръщайте внимание. Не знам откъде да започна. Когато леля К. си замина, не можехме да отидем при тях поне едно писмо да ви занесат. Знам, че сте очаквали все нещо от нас и ви е болно, затова искам да ви обясня. Техният обект е на 70 км от нас, (…) просто не намерихме с какво да отидем до тях. (…) Сега Емо има кола, една таратайка стегнаха със С., подариха им я, от малките фиати. Ние й викаме „Фичо”. (…) Получихме двата буркана с месото, боба, сиренето и пипера. Много сме ви благодарни за всичко.

Вие се тормозите, че няма по кого да ни изпращате ядене. Когато имате някаква възможност, добре дошло, като няма по кого, не се тревожете. Вярно, всичко българско ни е по-сладко, но тука ядене има. Мога да ви кажа, че само ягоди и череши досега не съм виждала, иначе пазарът им е богат. Има доста внос от България, сокове, консерви, туршии, ябълки пресни – дори при нас такива сокове не съм пила, нищо че са български. Аз работя, парите моите стигат за ядене, дори остават и за други покупки.

Месо си купуваме (също българско има), пилета готвя. (…) Касетката разбрах, че сте я били увили в тиксо и то стабилно, ние я получихме развита. К. казва, че на митницата я били намерили, искали да я вземат и арабите я карали да я отвори. Аз не съм сигурна и е възможно те да са я прослушали, но още по-добре – чули са истината. Това по тоя въпрос. Сега по въпроса с писмата.

Вижте, мили П. и Т., много е сложна тая работа с пощата. Получава се така, че ние пишем, и вие пишете, а писма няма. (…) Аз номера не слагам на писмата, но ви уверявам, че пиша за всеки самолет, макар че стоят някой път по една седмица, когато няма пътници за България. Понеже ти, мило П., казваш, че досега си изпратила 27 писма, (…) всичко на всичко от тебе са осем писма. (…) Аз не знам колко писма съм написала без отговор. Писах ви, писах ви, ето втори пълен месец вече как нямаме писмо от вас. (…) Разбирате ли, омръзна ми да пиша едно и също, а отговори няма и няма. Писма с камари носят, (…) хората по две-три, за нас няма. Емо вика вечер, „главата ме боли”, аз викам „и мене ме боли”. (…)

И нито Емо говори за децата, нито аз, щадим се един друг и се мъчим всеки в себе си.

Знам, че писмата се губят, но се изнервих от чакане. (…) И си мисля, че ако не получите и това писмо, ще полудея. Щом си дойдохме вчера, веднага пуснахме касетката. Само аз я слушах. Емо веднага излезе, да не плаче заедно с мене, усетих го. Вика, слушай я първо ти, после аз. Слушах, ревах, цивкавих се, после двамата я слушахме пак. Откъде да започна сега?

Чухме ви всички. Да ви кажа, най-тежко ми беше дето казвате, че сте прали и чистили всичко, защото сте чакали да си отида, а после сте разбрали, че оставам. Децата са много добрички, да ги цункате много от мене и Емо. Говорете им повече за татко им, защото те вече са се отчуждили от него. Виждам колко му тежи, че повече се обръщат към мене.

(…) На татко писах да ходи на лекар да му видят сърцето и да ни пише какво да му търсим. В Хомс Емо има братовчедка, мед. сестра, ходихме веднъж при нея и тя каза, че ще ни намери всичко от болницата. (…) Просто Хомс е далече, досега нямахме превоз, а по аптеките как да се оправим, аз толкова чак не разбирам арабски. Та да не се сърди татко. Ако не можем да го изпратим по някого, като си дойда след два месеца ще го занеса аз.(…)

П., купих ти чадър, да не си купиш и ти. Обувки не мога да ти намеря, по-малки от 36-и номер нямат, те са детски. Купила съм ти боне, чудно, знаеш ли ги тия, дето са като шапка и се връзват отзад като забрадки? И Т. сме облекли. Но друго няма да издавам, защото няма да ви е интересно, като си отида. (…) Няма да казвате на никого кога ще си ходя, само вие да знаете и нашите. (…) За нас не се мъчете, тежко е, но няма как. Днес беше много топло, после и гибла имаше (пясъчна буря – б. а.) Пустиня, пясък, затвор, лудница – това е тука. (…) Целунете много децата от нас! А за вас хиляди, хиляди целувки!

Ваша какичка.“

(01.09. 1979 г., TRIPOLI)

„Получихме вчера едно писмо от вас, което е с дата 23.07, а печатът му е от 13.08, защо така се е получило не знам. (…) Мило П., много се зарадвахме, дето си се сетила да накараш децата да ни напишат по някоя думичка на писмото. Много обичам да получавам такива писма, дето ни разправяш за децата и ги четем по няколко пъти. (…) Мили П. и Т., учете малко децата да си оправят говора, поне В. по-сносно говореше, сега и тя ека и бека по селски

(03.09.1979 г., TRIPOLI)

„Днес следобед имаше голяма гибла. Много е неприятно в устата да имаш пясък. Като се събличах, от дрехите ми куп пясък изпадна. Батко ви е втора смяна, той пък какъв ще си дойде, не знам.”

(06.09. 1979 г., TRIPOLI)

„Толкова ми се спи тука, какво е това чудо не знам. Сутрин пия по 200 гр кафе, а ако не пия заспивам както седя

(11.09. 1979 г., TRIPOLI)

„(…) защото никак не ми се седи вече тука. Искам да си ходя при вас и децата. Много ми е мъчно за тях.”

(15.09. 1979 г., TRIPOLI)

„(…) Чухме по радиото, че в България е имало земетресение, но нищо подробно не казаха. (…) В Италия пак има стачки, пощата ни минава там и в шериката повече от три седмици няма писма. (…) Децата как са? Мили П. и Т., много ми е мъчно за тях. Кой ни накара тука да дойдем, никой не ни е виновен. Гледайте децата, малко малко остана и ще се прибирам при тях да си ги видя. Видяло се е, че с тия писма няма да се оправим, пиша по цели фермани, повтарям, повтарям, вие сигурно същото правите, а никаква полза. Просто не знам вече какво да ви пиша, честна дума. Поздравете всички, най-много децата.

Целуваме ви: батко и кака.”

(06.10. 1979 г., TRIPOLI)

„(…) Така че в останалите три недели от тоя месец ще кацна при вас – 14.10., 21.10. и 28.10., по-вероятни са вторите две. Извинявам се за обърканото си писмо, но и аз съм се объркала много.”

Успяла ли е да кацне при децата си на някоя от тези дати?

Продължението следва.

**В. и Д. – измислени инициали на децата: момиче и момче

Относно автора

Рени Христова

Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.

Прочетете и другите материали на автора тук