Последните целувки от последните писма
Помните ли?
Онези писма, писани преди повече от 40 години от една майка до близките и, които отглеждат децата и, докато тя е далеч от тях.
старателно номерирани и грижливо прибрани в малък шарен куфар, но (нарочно) забравени в едно (вече чуждо) мазе.
Мазето на спомените, които те карат да плачеш.
Спомени, които рано или късно някой или нещо изважда отново.
Куп писма с един и същи финал:
„целунете децата”, „целунете децата”, „целунете децата”…
Ето.
(16.10.1979 г., TRIPOLI)
„Аз прибързах да ви пиша, че си отивам, като бяхме сигурни, че бързо ще оправят документите ми. Така че и вас разтревожих излишно, и себе си също. (…) Ако стане така, че да не получите писмото, в което ще ви пиша кога си отивам, няма нищо страшно, ще взема рейса от София и ще се прибера. Веднъж да кацна в София, после не ме е страх! (…) Не искам да седя повече тука! Проклех се, че останах, а сега не могат да ме оправят да си замина. (…) Зор да дойда, зор, сега не мога да си отида и не зависи от нас. (…) Пишете как са децата, добре ли са?”
(20.10. 1979 г., TRIPOLI)
„(…) Само ми е мъчно, че на децата сигурно сте им казали, че ще си ходя и те, милите, са се надявали. Това като се сетя и заплача веднага. Но дано по-скоро си отида. Пък и на Емо му е много тежко, той легне и както съм налепила снимките по гардероба срещу леглото, гледа ги по толкова си време.”
(25.10. 1979 г., TRIPOLI)
„(…) Преди няколко дни си купихме телевизорче, портативно, но през деня няма програма и не мога да гледам и телевизия. А вечер хващаме доста канали, гледаме две програми на Италия, на Тунис две, когато е хубаво времето се хваща Гърция и Югославия. Но България не можем да гледаме. А Либия я гледаме само за децата когато има, дават хубави филмчета. Иначе само пеят и четат Корана. (…) Консервите ги получихме. (…) Две сме изяли, две си държим за по-тържествени случаи. Като си ида, само салам и консерви ще ям и ще отида в сладкарницата, та от всичко ще купя. Какво да крием, тука в стола това е помия, тая седмица даваха безобразно ядене. (…) А като си ида, една вечер ще ви водя на ресторант, където си изберете в града. (…) Ние сме добре. Сега се разправяхме, че един българин вчера изпратил жена си на летището в Триполи и после скочил от терасата, та е починал. Няма нищо интересно при нас, всичко си е еднакво.”
(27.10.1979 г., TRIPOLI)
„(…) Не си давай парите за препоръчани писма, те са по-скъпи и се бавят много повече, плюс това никой не ги дава с разписка и пак не е сигурно (…). Батко ви отиде на кино, та аз си поревах малко. Идва ми главата да си счупя.”
(11.11.1979 г., TRIPOLI)
„(…) П., ти все пишеш, че децата много бързо растат. Плашиш ме, то всичко дето сме им купили, малко ще им стане. Повече нищо няма да им купуваме, а и доста неща сме им накупили. Аз само свалям куфара, гледам им дрешките, гледам ги и пак си ги сплатя. Уж големи дрехи им купуваме, пък ще видим. Вчера плетох на В. шапка, беше ми останало малко прежда от жилетката и. (…) А пък ние едва се наносихме на закърпени и стари дрехи. (…) Аз сега си седя с тия старите джинси, че в пеньоара ми втръсна да се гледам.”
(27.11. 1979 г., TRIPOLI)
„(…) Как сме се радвали само на всичко, да знаете, Емо ви целува по снимките и вика „милите душички“, аз ви целувам и викам „какини душички”. Той се чуди как сте се сетили да напъхате луканката вътре в самите чушки, така се е хванало много повече, отколкото аз как ги бях сложила когато да дойда (та си и останаха в България). (…) Сланинката е чудна, измих я, насолих я и е в хладилника. Луканката я изчистих от семките, чушките ги измих (те са малко мухлясали от стоенето, дето са били влажни), сега ги суша и за довечера Емо ще има една хубава саламура. Изхвърлих само 5-6, другите са бомба. Бобецът е чудесен, дано няма гъгрица, че оня (по К. дето го изпратихте) така си го хвърлих, изяден целият и зърната пълни с тия гадини. (…) Снощи като си резнахме от това шпек и луканка, дето му викате, хапем по малко, като че злато гълтаме, то си било хубаво. Една чиния си напълнихме и само си я гледаме. Това е.
(…) Не се тревожете за нас, все ще си отида. (…) Пак ви казвам, още нищо не е сигурно, само имаме малка надежда. (…) Мисля много и за това, че другарчетата на В. вече са в предучилищна група в града, а тя изостава. П., като си ходите на село занимавай я с по малко с просветна работа, ако имаш време. (…) Май отвсякъде я оплесках аз с моето оставане, така ми се струва. (…) Аз по цял ден се моля, ама ни Господ нашият, ни Аллах либийският ме чуват (…) да си отида и да ви гушна вас и дечицата. Целунете ги от нас!
Благодарим за цветенцето, мирише още на България!”
(01.12.1979 г., TRIPOLI)
„(…) Имам голяма надежда декември да пътувам, този месец.
Целуваме ви пак: батко и кака“
Това е последното изречение от последното писмо. През декември 1979 г. тя се прибира, целува децата си и всички заживели някак си отново заедно.
Знам го от дъщеря и, споменавана като „В“ – Ваня, Вяра, Виктория… Важно ли е? Не я познавах, не съм я търсила, нито пък тя ме е намирала, просто се случи да се срещнем. И ми разказа това:
„През декември 1979 г. в България е ужасно студено, освен ако не си дете. С брат ми сме при баба и дядо на село. Някой от тях става през нощта и слага дърва в печката. Чувам в просъница скърцането на ръждясалата вратичка, припукването на цепениците, ръчкането с ръжена да се разпалят. Ние все се въртим и отвиваме и баба все идва да придърпа завивката.
Чувам познатия глас на жена, която нещо шепне, нещо изкапва от нея и ни мокри по косите.
Мама е.
Сънувам я, както я сънувах и когато замина. Същата нощ плаках на баба си, че не си е сложила колана и ще изпадне от самолета, а тя ме гали и вика: „нема, мале, нема да изпадне, сине, спи, спи”. Сега мама едва ни докосва по главите с ръце и с устни и ме целува и помня това така ясно, както помня раждането си. Тя и досега не ми вярва за това, особено пък за спомена от раждането ми, но аз само такива неща помня, друго в главата си нямам. „Мама си е тук, мама се прибра, дечицата ми!“ Повтаря го непрекъснато и хлипа, а баба до нея я скастря: „По-тихо, ще ги събудиш, остави ги да се наспят!“ Хубаво ми е да усещам ръцете й по косата си, да слушам какво ни говори и да я виждам така – надвесена над нас. Изглежда различно красива, толкова време е минало… Въобще няма да си отварям очите, абсолютно съзнателно отказвам да направя това. Не искам отново да узнавам, че не я е имало наистина. Какво като съм почти на 6, още мога да се правя на заспала и никой да не разбере, че съм се преструвала.
На сутринта мама плачеше и ни гледаше. Съвсем истински, съвсем истинска.”