От изгрева до залеза и обратно в сърцето (част 1)
Рени Христова
Те не прегръщат децата си и не докосват любимите си, а изгрева и залеза виждат само през прозорците на инфекциозните отделения, и то само ако успеят да погледнат към тях, докато приготвят системи и лекарства за болните. Така са от два месеца, защото са лекари и защото така говорят сърцата им.
От изгрева до залеза и обратно в сърцето
Отделението за лечение на ковид болни в Лом е извън основната сграда на болницата. Оградено е с мрежа, вехта колкото него, а в двора му са цъфнали жълти лалета, които достойно заместват слънцето в онзи нацупен майски ден.
През прозорците му се мяркат опаковани отгоре до долу хора и преминават през тях като проблясващи в бяло сенки. Една от жените зад тези прозорци е там от 13-и март денонощно, само там и никъде другаде. От март, да, 13-и. Казва се Шакилла Нури Попал-Димитрова.
Тя е от Афганистан, завършва медицина в България, инфекционист с 20-годишен стаж. До миналата година преподава в Софийския медицински университет. Работи в болницата в Лом, защото оттам е съпругът йи. Той е ортопед-травматолог в столична болница. Имат дъщеря.
Излиза от отделението по изключение, за да говорим (толкова е крехка). С нея излизат медицинската сестра Теодора Тонева и санитарят Румяна Николова.
При пациентите остава една медицинска сестра, защото те не бива да бъдат сами (и гласът и е толкова нежен). Екипът на д-р Попал се сменя, но нея няма кой да я смени. Сама е, откакто колегата и от същото отделение се заразява с COVID-19.
„Още в началото на епидемията той се разболя и тогава доста тежко го преживях, това беше голямо изпитание за мен, тъй като ми е колега и приятел, все едно че лекуваш член на семейството си. Той наистина боледува доста сериозно, но за щастие го излекувах.”
В деня, в който се случа този разговор, почти всички болни вътре са от домове за възрастни във видинско и всички без изключение са с много други заболявания.
Как издържате така, докторе?
Имам си сила и не бих се оплаквала от липсата на сила, но разбирате ли, когато работиш сам не е лесно, защото отговорността е голяма и всичко зависи от мен – да реша как да лекувам пациентите, какво да направя. При условие, че имаме пълна подкрепа на колегите, имаме страхотна главна сестра, но наистина вътре, когато лечението зависи единствено и само от мен, тогава е по-сериозно.
Как се изживяват два месеца в затворено пространство с много болни хора, за чието лечение решенията в крайна сметка са само твои? Без никакъв контакт със света отвъд прозореца?
Някой път наистина ми липсва информация, защото абсолютно нямам контакт с никого, само в отделението. И намирам време толкова, колкото да водя телефонен разговор със съпруга си и с детето си, което е на 14 години. Много е хубаво да имаш подкрепата на семейството си, но когато човек не вижда собственото си дете, му става тежко. И когато обясних на баща му обстановката каква е, в следващия момент получих телефонно обаждане от моята дъщеря, която ми каза, че се гордее с мен и че съм и майка. И това всъщност зарежда с още повече сила.
Всъщност разговорите и с най, най-най-близките и, се изчерпват с по няколко минути на ден. За сметка на това разговорите и с други лекари за състоянието и лечението на пациентите, са десетки. Едно от най-хубавите неща, които научава от един такъв разговор е, че колегата и от отделението е здрав и скоро се връща. И тогава тя може би ще може излезе, за да се види с детето си и съпруга си и ще ги прегърне, „но с условието да съм отрицателна за COVID-19.“
Това каза тя, така го каза.
Доктор Шакилла Попал.
И вече помахва за сбогом на обръщане към вратата, която ще я отведе обратно при пациентите и, когато към нея се понася вик: „Пазете се, друго нищо не искам!”
Той идва от шефа на болницата, доктор Георги Савков. Доктор Попал разперва ангелските си ръце и отговаря: „Ето това е изречението, което чувам почти всеки ден. По 100 пъти.“
После влиза, ключът се завърта, завесата пада, пиесата е в следващото си действие, животът продължава. За тях – вътре, за нас – отвън.
Залез, изгрев и пак в сърцето.
