На края на света, при Боговете на маорите

На края на света, при Боговете на маорите
Снимка: личен архив

Има хора, които не бягат от неудобствата и предизвикателствата, а напротив – бягат към тях, понякога буквално. Друг път по-бавно и методично – с котки, пикели и въжета. Продължаваме да пътуваме с Мария Асенова и днес тя ще ни отведе до последната обетована земя – Нова Зеландия. Мария е от Монтана и е единствената българка, изкачила най-високия връх на малката островна държава – връх Кук. Това, поне за нас, е повод за гордост и ни кара да помечтаем, а защо не и да планираме едно подобно предизвикателство. 

За пътя като цел 

Планът на Мария и нейната малка група от трима за общо петте седмици в Нова Зеландия е следния – да изкачат първенеца на малката островна държава и след това да продължат с обиколка на природните забележителности и културно опознаване на страната. „Планини има навсякъде. Това, което прави едно място различно, са местните жители и запазената култура”, споделя Мария. Това са думи, които рядко могат да се чуят от планинари и алпинисти с повече опит и прекарано време в планината. Изречени от хора, които посвещават всяка свободна секунда в планината, те правят силно впечатление, остават следи и надяваме се повод за размисъл сред другите приключенци и пътешественици. „Предпочитам да отделя повече време за една страна, да имам досег с хората, да разбера как живеят отколкото да кажа, че съм  била в 10 държави за една седмица и реално нищо да не видя”, допълва тя.

Аораки: Пробождащият облаци

Връх Кук или както го нарича коренното население Аораки в превод означава „Пробождащият облаци” и е най-високия връх в Нова Зеландия. Със своите скромни 3724 м височина може първоначално да предизвика леко пренебрежение сред по-сериозно практикуващите алпинизъм. Върхът обаче е много комплексен, а опасностите започват още от най-ниските си части на планината. До базовия лагер и самата изходна точка до върха се стига с хеликоптер заради почти непроходим ледник, който достига 800 м надморска височина.

Под блокада

В хижата, разположена на 2200 м върху скална издатина, групата е блокирана заради лошото време и силния вятър в продължение на 6 дни.  „На остров между два океана времето е силно променливо. Вечерта преди да тръгнем към върха духаше 100 км вятър. Хижарите бяха опънали въже от хижата до тоалетната, за да може да стигнеш до там без да те отнесе вятъра”, споделя Мария само част от ежедневните предизвикателства. Единствената връзка с останалия свят е радиостанцията, откъдето научават за прогнозата за времето всяка вечер в очакване на „прозорец” и възможност да стигнат до върха. След почти седмица между стените на хижата вятърът постепенно „утихва” до 60 км/ч. „Не вярвахме, че имаме шанс. Късно вечерта (или рано сутринта) в 12:00 ч., като се събудихме, всичко беше утихнало. Тръгнаха първите свръзки към върха и ние след тях. Качихме го и в момента, когато слязохме времето се развали отново. Едвам успяха да ни свалят с хеликоптер”, обобщава накратко Мария иначе дългия преход до свещения връх. Аораки се оказва сериозно предизвикателство пред физическата и психическата издръжливост на всеки от групата. Заради топлото време минаването през ледниците до върха и обратно е изключително рисково, падат ледени блокове с големина на автобус, нестабилно е състоянието на ледените мостове, през които преминават. В крайна сметка групата успява и успешно се изкачва на върха. Там ги очаква снежна козирка и заради съображения за сигурност алпинистите не се качват до самия връх. Интересно се оказва и вярването на маорите. Според маорските традиции Аораки е върха на боговете и от уважение  към традицията и боговете на маорите достигналите върха не трябва да преминават последните няколко метра.

По шапка, бански и дъждобран

Останалото време след успешното качване до връх Кук групата посвещава на други природни и културни забележителности. „В Нова Зеландия времето е много променливо и  динамично. В един момент може да си със шапка, следващия с бански и веднага след това да се наложи да сложиш дъждобран”, споделя Мария. Това, което ги изненадва още от самото начало е факта, че на островната държава повечето неща се случват на доверие. „Имат интересна система за къмпинг, много добре организирана  и регламентирана. Различни са категориите и съответно цените – от безплатни, където има само тоалетна до луксозни – с басейни. В някои от по-отдалечените места, където посещават няма отговорни за събирането на такси и следенето на реда в къмпинг района. Туристите оставят сумата за престоя си на определени места”, обобщава Мария. Още по-голяма е изненадата им, когато откриват изнесени щандове с фермерска продукция пред фермите в районите, където пътуват. И там всичко се случва на доверие. Хората оставят пари за фермерския труд в кутия, без продавачи, отново на добра воля.

На остров между два океана

„Природата на Нова Зеландия се оказва изключително разнообразна заради особеностите на островната държава – сменящи се пейзажи и екосистеми от брега на океана от океана до снежни брегове, геотермални извори с вода до 100 градуса”, спомня си още Мария. Изключително впечатляваща за тях е посещението на гора от дървета каури. Това са огромни дървета с големина на автобус, а някои са на достолепната възраст от 4000 години. Без съмнение едно от най-големите богатства на Нова Зеландия е запазената природа. За опазването и се полагат големи усилия от страната на държавата, като предпазните мерки започват от летището. Групата е впечатлена от мерки срещу навлизането на чужди животни и растения, което може да застраши местната флора и фауна. Още със слизането на самолета се дезинфекцират обувките и палатката на групата, взима се информация за плановете на групата. 

Мария е запален пътешественик. Повече за нейните пътувания може да прочетете в личния и блог “My Wide World”.

Относно автора

Нели Найденова

През последните няколко години работи като експерт по комуникациите в редица екоорганизации. Вярва, че за да се опазят природните богатства, човек трябва да ги опознае, припознае и обикне, а за това е необходимо по-ефективно общуване с по-широк кръг от хора. Корените ѝ все пак я връщат в Монтана заради нуждата от промяна и желанието да разкаже неразказаните истории на Северозапада. Надява се „Призни“ да вдъхнови и други хора да започнат промяната от себе си, от своите дом, градина и работно място, от гората и планината до тях.

Прочетете и другите материали на автора тук