Господ(ин) Музика
Рени Христова
Цецо Даскала и Цецо Гъдулката са сред многото титли на Цветан Цветанов.
Той иначе е от Монтана – просветител, педагог, професионалист и майстор на импровизациите.
Ръководител на формация „Торлашки напеви”.
Ревностен търсач на автентичен фолклор и негов неуморим пазител и проводник. Човекът, който се движи, защото не може и не трябва да стои на едно място. Който завихря със светлата си енергия всичко живо наоколо, че и отвъд видимото, защото той само така може да живее.
Веднъж, когато едно от момичетата влиза в състава на „Торлашки напеви“ и въвежда номера му в телефона си, апаратът й я ограничава до определен брой знаци. За изписване на „Цветан Цветанов” дисплеят е тесен, за „Господинът по музика” също, обаче „Господ Музика” таман се побира.
Смей да не вярваш, че нищо не е случайно…
Та това момиче се казва Мартина. Чака го в училищната зала за репетиции (формацията е към местната Гимназия с преподаване на чужди езици „Петър Богдан”). Не са се събирали от месец и повече заради извънредното положение, което „прекършва” възпяването на „Разлюляла сай Драгана” и „Полегнала е Тодора” и ги оставя на пауза на белите дъски Тази репетиция сега ще извади историите им от текста и ще се превърне в музика.
С Мартина чакат Елица, Петя, Моника и Михаил. „Дал ви Бог добро”, казва господинът по музика с идването си. Дава тон на клавирните и хваща гъдулката, Моника подхваща с тамбурата, Михаил пък с тъпана, момичетата запяват и Димана и Тодора са възпети.
Много от талантите на „Господин Музика” са негово уж случайно откритие, но това не е съвсем вярно. Истината е, че откриването на таланти е негов талант. „Нямах ориентация към пеенето, но един път не по мое желание трябваше да пея една детска песничка. По ирония на съдбата той беше озвучител и ми каза, че съм пяла вярно и дори си е мислил, че е запис. Извика ме на репетиция и така ме откри, и вече пет или шест години съм спирала да идвам и да пея.”
Поради друго стечение на обстоятелствата, но пак случайно (уж), в „отбора” влиза и Михаил: „Бях в един танцов състав, имахме съвместен концерт и стана така, че той реши да изпълни една песен с „Торлашки напеви”, но му трябваше тъпан. Дойде при мен, обясни ми, направихме песента и така до днешен сме заедно.Той е професионалист и винаги държи така да се прави всичко, нищо че погледнато отстрани изглежда като хаос, защото често импровизира.”
Елица пък се озовава на финалите на „България търси талант“ с оркестър „Виво Монтана” през 2016 г., когато спечелиха голямата награда. А после, когато откриват големия финал, с Елица е и Мартина. А Петя освен негов възпитаник вече е и негов колега, след като завършва музикалната академия в Пловдив със специалност „народна песен“ – въпреки настояването му да избере нещо друго, защото за самодейци винаги има място. Сега и тя като учителя си се занимава с хорове и с деца. „Всичко съм научила от него. Той не е просто един педагог, той създаде колектив и ни научи да сме семейство. Изгражда ни като характери, дава ни духа и искрата за фолклора.”
Петя, Цецо и останалите от „Торлашки напеви”, са хора с мисия: да издирват автентични песни от родните си места.
От баба Вана Бумбарева от Чипровци например, Петя е записала тази:
Пасъл овци, пасъл кози, ту да се не види.
Па изпасъл беневреци*, ту да се не види.
Беневреци с две цепки, ту да се не види.
Па отидо у селото, ту да се не види.
У селото на челото, ту да се не види.
Па се фану до момите, ту да се не види.
Свете моми ми се смею, ту да се не види
Свете моми ми се смею, ту да се не види.
Леле мале кво че праим, ту да се не види.
Кад погледну що да види, ту да се не види.
Гащичките на петите, ту да се не види
Я си реку сам на себе, ту да се не види.
Че отидем у горуту, ту да се не види.
Там да падну гащичките, нека кой да види…
(*беневреци – тесни панталони от бял шаяк, шопски гащи)
„Учи ни и на човечност”, допълва Моника. „С него трудно можеш да бъдеш стресиран каквото и да се случва, защото и преди участие винаги е усмихнат, шегува се и няма как да усетиш стрес.”
Че музиката ще е неговият живот, Цецо знае от малък. По-точно, от 3. клас. Слушал „Щурците” и „Сигнал” и се зарекъл да влезе в музикалната школа с китара, но впоследствие избрал гъдулката. За способностите си на педагог обаче, не е подозирал: „Всъщност това се преоткрива, никой не знае. Много мои колеги, които завършват обучение по музика или въобще някаква педагогика, до ден днешен не могат да си намерят своето призвание и да работят така с деца, че да ги увличат. Това Господ го е дал, няма как да бъде иначе. Когато работиш по този начин то се усеща, ще се види най-вече. Това е хубавото при нас – че се вижда, не само се усеща.”
През последните три години се бори с тежко заболяване. Само за месеци сваля теглото си наполовина. Лекуващите го професори му казват: „Не спирай да работиш с музиката и най-вече с децата. Те ще те държат повече от това ако си без тях.”
А какво е 24-ти май за него ли? Значението на този ден за него е като значението на думата „фолклор”. Макар и англоезична, значението й е „народознание” (от “folk” – народ, “lore” – мъдрост). „Това е историята на нашия български народ не от десетилетия, а от столетия. И възпитавайки нашите деца във фолклора, ние ги възпитаваме в нашата история – истинската. И всъщност това е целта на просвещението.“
И всъщност да, това е неговата следа: фолклорът като просвещение, памет, мъдрост и наследство.
Няма как да е иначе.
Той е Господ(ин) Музика.
