Галина Перцанска – човекът, за когото изкуството е пътешествие и пътешествието изкуство
Ева Иванова
В последните дни на август се срещаме с една истинска жена на изкуството от Мизия – Галина Перцанска. Но с нея не се срещаме някъде из Северозапада, а в Бургас. Тя живее и твори в Бургас от 2018 г. Занимава се с куп различни неща, а сега вече и с местене, обзавеждане и ремонт.
Галя е една изключителна личност – с най-заразителната усмивка, която съм виждала. За мен това е най-позитивнияt, борбен и духовит човек, с който времето тече неусетно и без задръжки. Срещаме се тази сутрин на кафе при това изключително рано – така, както тя обича.
Разкажи ни повече за теб? Къде си израснала?
Родният ми град е Мизия, а любимото ми място беше на село Михайлово – при баба, на 30 км от там. Имах най-слънчевото, най-безгрижното и най-прекрасното детството на света. Бяхме голяма компания, повече от 30 деца. Разбира се, имаше по-големи, които страняха от нас по-малките, но винаги бяхме навън. В къщата се прибирах, само за да спя. Ходехме с колелетата до река Огоста, където плажувахме и ловяхме риба и просто, за да сме заедно и да се смеем.
Кога последно беше там?
Преди около 5 години. Сега няма нищо общо. Няма млади хора… Бабите и дядовците също ги няма. Не знам вече как е в центъра на Михайлово, не съм ходила там скоро. Баба всъщност живееше в махалата на бежанците.
Разкажи малко за махалата.
Бежанците са всъщност от Босилеград. Идват, когато част от България минава към Сърбия, по време на Балканската война и българи от босилеградско решават, че искат да останат в България и тръгват да търсят земя, която да обработват, да е равна и да има вода. Дълго време живеят в землянки, докато им позволят да си построят къщи и до днес така се знае като махалата на бежанците. Всъщност моя прадядо Йордан и прабаба Йона бягат с още няколко семейства, които са се заселили там. Тъй като са познати като майстори със златни ръце, са обикаляли цяла България и са си взели булки отвсякъде. Затова диалекта там беше много цветист. Баба ми например е шопкиня – от Пернишко.
Имаше и друго интересно нещо. На всеки 5 години през лятото се провеждаше босилеградска среща. Идваха далечни братовчеди, които са останали в сръбско и други, които са се заселили по други места в България. Зад кръчмата се правеше курбан и беше едно от големите събития там. Викаше се оркестър, имаше жива музика, играеха се хора – идваха всички отвсякъде. Опитаха се да го направят веднъж на 3 години, но не се получи. Мисля, че сега вече не се прави.
Как изглеждаше самата махала?
Помня, че всички бяха страхотни хора, абсолютно всички баби и дядовци от махалата ме познаваха и си тръгвах с пълни шепи всеки път. Там просто нямаше как да остана гладна. Бабите ме викаха от улицата да ме нахранят или да ми дадат една любеница (диня).
Кои са най-сладките ти спомени от детството?
Панаира на Илинден. Около 1-ви и 3-ти август се организираше панаир, който понякога продължаваше цяла седмица. По същото време беше и празника на Мизия, но аз исках на село. Цялата гора беше в сергии, затваряше се пространство за бирария, където хората слушаха жива музика и пиеха и хапваха там. Баща ми се опитваше да продава царевица, но аз през 5 мин. бях при него и казвах „Тате, дай една царевичка”. По време на панаира живеех на царевица, захарен памук и яйчен крем.
Там имаше и виенско колело, кончета и други люлки. Беше страхотно – пълно с народ. Идваха от всички села наоколо, имаше опашки с коли. Главната улица се затваряше, за да не минават оттам колите. Като свършеше панаира, ходехме там и си намирахме пръстенчета, гривнички и други загубени неща. Но вече нещата нямат нищо общо с онова време.
А най-яркия ми спомен за обичаи от детството е Цветница. Баба ставаше рано и правеше колачета – изпечен хляб на плитка. Беше традиция в селото. И ние децата, заедно с бабите отивахме на Огоста. Трябваше да си откъснем върбови клонки, които ни завързваха около кръста за здраве. Всяко дете отчупваше парче от колачето и слагаше върху парченце кора от дърво и пускаше залъка по водата. На който беше първо колачето, той ставаше кума или кумицата – с една дума първенец. Всички ходехме в дома на това дете и се ядяхме мляко с ориз.
Какво ти липсва от там тук в Бургас?
Детството. Да се събуждам с птичките, до късно да стоим и да гледаме звездите и да си говорим някакви неща. Липсва ми компанията, даже и бабите.
Тук няма пейки пред къщите, на които да стоят възрастните и да питат „Ти чио си? На кои ора си?”
Беше спокойно и тичахме на воля, дворовете не се заключваха. Цялата махала имахме един ключ. Сегашните деца не знаят какво е детство. Ние бяхме толкова свободни и неограничавани от абсолютно нищо.
От малка ли се занимаваш с изкуство?
Първата ми любов към изкуството беше балета. Още от детската градина танцувах. Имахме учител, който каза, че имам талант. Заради балета отидохме с майка ми една година в София, но тогава дойде демокрацията и моята балетна кариера приключи, защото се върнахме в Мизия.
После дойде рисуването – от малка имах ръката и просто рисувах. Като тийнейджър отидох във Враца в Техникум по текстил – в една от първите паралелки по моден дизайн. Исках да продължа, но в последствие не можах. Отидох в София да уча Информационни технологии. Минаха 10 години преди да открия, че моят път винаги е бил изкуството.
Разкажи ни как се върна към изкуството?
Съвсем случайно попаднах в един магазин за артисти в София и си взех няколко блокчета полимерна глина – просто за да пробвам. Усетих, че ми действа прекрасно и тогава разбрах, че това е моето призвание и за това съм била родена. Първо беше хоби, а сега вече само с това се занимавам и съм много щастлива.
Какво правиш в момента?
Правя различни фигурки от полимерна глина, бижута и правя дизайни. Всичко е ръчна изработка. *
А информационните технологии помогнаха ли ти малко?
Не. Ние нямахме база тогава. Бях една от първите паралелки и не се получи. Прецених, че не е за мен и не продължих след бакалавър. Писах диплома на тема „Личната неприкосновеност в интернет”. Тогава ректорът ми се скара какви са тези глупости, но днес май е доста актуално, 20 години по-късно.
Направих завой в живота си с информатиката, установих, че не е за мен и се върнах към изкуството и съм напълно удовлетворена.
Какво точно кара хората да бягат от Северозапада?
Доколкото знам за Мизия – има много жени, които работят в Италия. В града няма поминък, няма какво да работят хората там. Градчетата са малки и единственото място, което дава работа е АЕЦ Козлодуй. Всички останали фабрики и заводи са затворени.
На мен ми е болно за къщите, които са съборени и разграбени. Престъпността е увеличена и селата са обезлюдени.
Какво би било решението? Имаш ли някакво по-креативно решение като човек на изкуството?
Работа за младите, за да се върнат към селото и природата.
Надявам се да се върнат към Северозапада. Но не всеки има възможност да работи дистанционно. Лошото е, че не се работи много в сферата на туризма там. Има страхотни, невероятни места, за които дори българите не знаят. Давам най-известните: Магура, крепостта „Баба Вида“, Белоградчишките скали… Ако тези места се разработят голяма част от младите хора от тези места биха имали препитание – ще могат да дават стаи за гости и къщички. Има други невероятни места, които просто не се рекламират и за които не се знае.
Изкупуват се къщи от чужденци?
По-рядко, но да.
Какво си мислиш като посещаваш отново село Михайлово?
Последните пъти ми се стягаше сърцето, все едно имам топка в стомаха и в гърлото, като виждам колко е безлюдно и променено селото – като знам, че няма да се върне онова време.
Имаш ли приятели там?
Всички са пръснати на различни места. Нашето поколение вече не се събира, виждаме се само във facebook. Моите съученички от гимназията от Враца също са се пръснали по цял свят.
Всъщност преди да дойдеш в тук, ти отиваш във Враца, след това София, Германия и накрая в Бургас. Какво точно те доведе тук в Бургас?
След няколко години в Германия просто исках да се върна в България, но не в София – там съм живяла 16 години. Исках да бъда някъде, където ще ми бъде по-спокойно. Аз съм вечният пътник и знаех, че идвам в Бургас временно. От самото начало знаех, че ще е за определен период от време. Сега искам да бъда сред природата, да бъда сред птиците и не ми е необходима шумотевица и градска среда.
Има ли нещо с което Бургас да ти напомня на Мизия?
По нищо – единствено това, че имам няколко съученици от Мизия тук. Наистина манталитетът е много различен тук, но определено е по-спокойно от София. Всички казват, че хората от Северозапада са с тежък характер, да, заради трудния живот, който са водили и продължават да водят, но те са с огромни сърца, изключително лоялни и винаги ще ти помогнат. Това са моите спомени за северозападния дух.
Какви са мечтите ти за Мизия и за Северозапада като цяло?
Виждам Мизия възродена и пълна с млади хора. Да се върнат младите към земята и туризма, да имат работа, пътищата да се оправят…
Мизия преди време е било село Букьовци и става град заради комбината за целулоза и хартия. В цяла България тетрадките идваха от Мизия. Ходила съм в този комбинат – беше като един малък комплекс. Имаше всичко необходимо за хората, които работеха там. Това вече го няма.
А за Михайлово – искам къщите да са пълни с живот. В момента от повечето от селата са останали само руини от онова живо минало. Мъчно ми е, тежко е. Като знаеш, че там е имало живот, някой го е строил с ръцете си и изоставените къщи са били нечий топъл дом. Надявам се, че следващото правителство ще помисли малко за Северозапада.
*Творчеството на Галина можете да видите тук.
