Екзюпери живее в Селановци!
Призни
Един гениален писател е казал това:
„Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповед. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море.”
А колко отрано можеш да научиш някого на нещо толкова лесно?
И всъщност нещо толкова трудно?
В началото на април „гостувах”, макар и само виртуално, в едно училище недалеч от Дунав. Там ме „отведе” любопитството ми – пожелах да се срещна с директора му и да науча как така Антоан дьо Сент – Екзюпери живее в … Селановци. Нещо повече – как „Малкият принц” е и име на национален конкурс, домакинстван всяка пролет от това скромно иначе школо. Целта на конкурса е да се провокира нестандартната детска философска мисъл сред най-младите, запознати с едноименното произведение на Антоан дьо Сент Екзюпери.
Как и кога се ражда идеята за конкурса? Ето какво научихме от Петя Русинова, директор на ОУ „Н. Й. Вапцаров” в село Селановци.
Едно от най-големите села в България. Живописно приютено във Врачанска област, община Оряхово. От 2013 г. жителите му могат да се похвалят с фонтан с формата на Малкият принц. През 2016 г. местен автор обогатява композицията с фигури, персонажи от книгата на Екзюпери. В Селановци има само едно училище – ОУ „Н.Й.Вапцаров”, със 153 деца. Тъкмо скулптурната композиция подсказва идеята на училищния екип – да предложи простор на детското творчество. Ето как се ражда решението за ежегоден конкурс и среща на малките философи. На тези, които все още са готови винаги, по важни въпроси да кажат истината. Училището в Селановци вече се гордее с известни традиции – преди време за седмокласниците там е била организирана „Школа за малки философи“. С това извънкласно участие учениците са се представили впечатляващо – като изказана и защитена позиция на различни, на пръв поглед сложни философски въпроси.
И ето го стремежът към реализирането на конкурса. Дълго време екипът на училището е имал притеснение дали ще се справи с такава мащабна задача, признава Петя Русинова. С времето и с непосредствената подкрепа на съмишленици детайлите се изясняват. Конкурсът има свой статут, организатори и съорганизатори, спомоществователи и вече седемгодишна история.
И е национален.
Всяка година до края на януари в училището пристигат творбите на малките автори. Седемчленно жури, в което участват представители на съорганизаторите и професори от СУ „Св. Климент Охридски”, отговорно оценява разработките. Неговите членове първи имат възможността да се срещнат с впечатляващото и оригинално детско мислене.
Авторите от 2-ри до 4-ти клас участват в окончателна класация за първите три места. 15 от по-големите ученици (между 5-и и 7-и клас), събрали най-много точки, гостуват в Селановци в първите дни на пролетната ваканция и творят върху изтеглена тема. В рамките на втория етап на конкурса е и срещата на малките философи. С тях пътуват възрастни – родители, учители, директори на училища от цялата страна. Всички те участват в дискусия, темата на която е свързана с първия етап на конкурса. И е провокирана от анализ, разработен от училищния психолог.
Авторите се срещат с ученици от училището домакин. Заедно се докосват до дейностите му, танцуват, разглеждат големия училищен двор, сядат в „класната стая под небето”… Преди да получат своите награди, гостите стават свидетели на кратки драматизации по произведението на Екзюпери – всяка година различни и впечатляващи – дело на селановски самодейци. Специално изработени купи, грамоти и награди радват отличилите се… А за селото и общината това събитие също е празник! Създават се нови приятелства…
Така са се случвали нещата шест поредни години!
А сега?
До края на този януари 73-ма автори от 34 училища в 18 области от цялата страна са изпратили своите творби на тема: „Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници.”
„И никой не предполагаше, че с това конкурсът ще завърши… След класирането на учениците от втората възрастова група изпратихме покана на 15 да се включат във втория етап. Но… се оказахме в изолация. И се наложи да приемем, че тази година конкурсът завърши на ниво първи етап”, споделя с тъга Петя Русинова. Няма да се състои срещата на малките философи от цялата страна с нашите ученици. Но класираните на първите три места в двете възрастови групи са получили своите купи!
„Всички 18 участници, жури и спомоществователи получиха грамоти, благодарствени писма, символа на тазгодишния конкурс – сова – олицетворение на мъдростта. Община Оряхово финансира и издаването на втория сборник с есета на участниците от миналогодишния конкурс. Те пътуват към авторите, чиито произведения са отпечатани”, отбелязва тя.
Сигурно ще се запитате „Кому е нужен подобен „странен“ конкурс в едно далечно село?
За седем години ние се убедихме, че конкурсът е нужен на всички. На организатори, на участници, на техните учители и родители, на спомоществователи, на цялата селановска общност, която ни подкрепя! Всеки изживява своята емоция и тя винаги е положителна. И изведнъж става ясно, че селото с най-голяма площ в България е живо и може да направи щастливи по един различен начин много деца и възрастни, разказва Петя Русинова. И понеже споменава „възрастни“, се досеща, че това е любимият й цитат от книгата: „Възрастните наистина са невероятно странни“. И най-хубавите детски съчинения се създават точно върху този цитат. Ние наистина сме изключително странни в очите на децата – необяснимо сериозни, безкрайно забързани, неоценяващи моментното щастие и вечно търсещи нещо… А покрай всичко това забравяме да разговаряме с децата си, да споделяме игрите им , да съхраним детската си искреност и мечти, смята тя.
Днес, във време, в което се налага да живеем различно от начина, по който сме свикнали, Петя Русинова се връща към мисълта, вдъхновила тазгодишната тема:
„Всеки има своята желана „пеперуда”. За да достигне до нея, трябва да извърви различен път, да научи различни уроци. Пътят и трудностите по този път са „гъсениците”, с които се налага да се справим”, смята едно от тях. А ето още една великолепна мисъл: „Мисля си колко много момичета и момчета познавам. Мисля си за Малкия принц и за розовата градина и разбирам, че сърцето е това, което ни прави важни един за друг.”
Тръгнах си от това училище, без изобщо да съм била в него. И… не си отидох! Вместо сбогуване, си пожелахме с домакинята да се срещнем отново, тогава – наживо, и да съумеем да разкажем нови истории за таланта и мъдростта.
