Доц. д-р Тончева: Взаимното уважение и разбиране в традиционното семейство е онази спойка, която остава!
Призни
1230 нови семейства са създадени в Северозапада, сочи статистиката за сключените бракове през изминалата 2019 година в областите Видин, Враца и Монтана.
Какви заключения ще позволява същата равносметка в контекста на пандемията, довела до реорганизации в практически всички или почти всички социални аспекти, предстои да знаем. Ако „защо“ сме се женили преди този крайъгълен момент е зависело от конкретни културни, религиозни, социални и личностни обосновки, то „как“ ще се женим в условията на „новото нормално“ е може би не по-малко съществен въпрос.
Обръщаме поглед към красотата, към дълбоката мъдрост на традиционните обреди, съпровождали българската сватба във вековете. Имат ли и днес място част от елементите и посланията, незаглъхнали в историческия опит на нашия народ? Къде е границата с кича при модерния прочит на традиционния обред днес, когато разбиранията за споделеност и граница са вече плод на други норми?
За естетиката на вричането – тогава и сега – разговаряме с доцент д-р Веселка Тончева от сватбена агенция „Вричане“.
Как бихте се представила сама и как се случи така, че се врекохте на „Вричане“?
Аз съм етномузиколог, доцент, доктор в Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН и заедно с Деница Делчева (след нейната фолклорна сватба, която заедно организирахме) решихме, че искаме да създадем агенция за традиционни сватби. Нарекохме я „Вричане”. Мотивацията ни се крие в общата ни любов към магията на българските обреди и в желанието за връщане към корените и към позабравените ни традиции. Аз съм учен и това в някакъв смисъл е провокирано и от работата ми, защото от години вече обикалям из България и Балканите и опознавам традиционната култура, а съм и силно емоционално свързана с обектите на моите изследвания. Деница пък работи в съвсем друга сфера, но българският фолклор е в сърцето и и вярва, че имаме потребност от познаване и възраждане на огромното богатство, което представлява наследството ни.
Защо все още има място и време за българския фолклор в най-съдбовните моменти от живота ни и днес – в съвременната брачна церемония например? Какво не знаем за енергията на традициите, типични за българските региони?
Сватбеният обред е сред най-устойчивите елементи на традиционната ни култура, тъй като е жизнен и днес, макар и силно променен. Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира – такова е било мисленето на нашите баби и дядовци и този израз еднозначно поставя сватбата като своеобразен „център” в жизнения им път. Затова и тя винаги ще има място в живота на българина.
Основната посока във възпитанието на децата в семейството е фокусирана именно върху тяхната бъдеща женитба и продължаването на рода, защото се вярва, че „който не се е родил, той няма да умре, който не се ожени, той не е човек”. А и в традиционното българско общество разводи и раздели почти не е имало, семействата са били здрави и с многобройна челяд.
Сватбата е жива и днес, но търпи трансформации във времето – ритуалността например е повлияна от западната култура, привнесен й е граждански елемент. В традиционния си вид обаче обредът или елементи от него отдавна са обект на възстановки или реконструкции, правени от читалищата в ролята им на локални културни центрове, които съхраняват местното наследство. Отделно от това, в последните години е налице желание за възраждане на сватбата като традиционен ритуал, което се изразява в редица брачни церемонии, организирани във фолклорен дух – част от тези процеси сме и ние.
Що се отнася до регионалните варианти, може да се каже, че традиционната сватба у нас е колкото общобългарска, толкова има и своите съществени различия в регионален план. Аз за енергии трудно мога да говоря, но във всички етнографски области у нас се наблюдават варианти на отделни моменти от обреда, действията в тях, ритуалните предмети и обредните песни – и това е огромно богатство. Защото традиционната ни култура предлага регионална и локална вариантност по отношение на обичаи, езиков и музикалнофолклорен диалект, облекло, кухня. Познаването на местните традиции е част от локалната идентичност, а това безспорно е важна опора, когато търсим себе си в глобалния свят.
Как се случва синхронът между желанията на хората, с които работите, и традициите? Как успявате да убедите бъдещите младоженци, когато усетите например, че има опасност да залитнат към кич?
Синхронът се получава без усилие, защото при нас обикновено идват хора, които вече са запалени по традицията, имат отношение към фолклора по един или друг начин, а нашата задача е да им разкажем за събитието и за това, което биха могли да преживеят. Но практически те ни търсят именно с тази цел и са отворени да научат повече и да имат един по-различен обред. Понякога мотивацията им е свързана с произход от някой регион, от който те пазят спомени от своите баби, в други случи например българи, живеещи в чужбина, имат потребност от истинска българска сватба, защото държат на българските си корени.
Що се отнася до кича, „границите“ на традиционното, в което ние полагаме сватбата, някак удържат залитанията по безвкусното и почти не се е налагало да убеждаваме някого кое е важното и как то трябва да изглежда – и това се отнася и за облеклото, и за украсата, и за обредните предмети, и за храната, всички те са в духа на фолклорното.
Кога е лош вкус и как да го избегнем?
Животът ни в XXI в. е много шарен и преплитането на традиции и съвремие се случват на различни нива и по различни пътища. Нерядко е налице безкритичност или липса на достатъчно познания и е напълно възможно да се породят явления, които не са издържани нито в духа на миналото, нито пък са достатъчно съвременни и модерни. Изкривяват се обичаи, музика или други елементи на фолклорната култура. Затова и моята позиция е, че когато се прави нещо, свързано с традициите ни, е добре да се търсят специалистите – компетентните хора, които познават извора или по-стари източници, документирали фолклорно знание.
Ще споделите ли интересни мигове от подготовката на сватбен ритуал, как се подготвя самият екип на „Вричане” и как се случват различните роли – на девера, на свекъра и свекървата…?
Екипът на „Вричане” е подготвен, тъй като аз от години се занимавам с изследване и имам натрупани наблюдения и теренни материали, на базата на които изготвяме сценария за традиционната сватба. Разбира се, съобразяваме се и с желанията на младоженците – каква наситеност на обредните моменти искат, дали имат регионални предпочитания… В различните роли влизат съответните роднини или близки на младоженците, тоест това се случва по естествен начин, още повече, че те получават от нас детайлна информация за функцията на всяко от обредните лица и напълно се потапят в нея. А някои от тях са много отговорни – например кумът, за когото народът казва „Един кум на земята, един Бог на небето”, „Пред кум се вода не гази” и „Сватба без кум не може“. Кумът има особено почетно място в традиционния ритуал и нищо не може да се върши без съгласието му. Като израз на уважение е ритуалното му „вземане“ и изпращане до дома му. На трапезата също така всяко негово желание и прищявка трябва да бъдат изпълнени. Практиката ни сочи, че кумовете с голяма радост влизат в своята обредна „роля”.
С извънредното положение, което преживяхме, как се промени типичният сватбен ритуал и как според Вас ще изглежда той в бъдеще?
Всъщност по време на извънредното положение сватби почти не се правеха, без значение дали са съвременни или традиционни, или ако се правеха, те бяха в много, много тесен кръг. Аз се надявам, че тази пандемия и този период на „ограничения” ще преминат и всичко ще бъде постарому. Не ми се иска да мисля, че нещата трайно ще се променят, защото поне в традиционния вариант, който ние организираме, няма как да спестим контакта между хората. Това е едно цялостно преживяване, на което всички участници, и особено младоженците, трябва да се оставят, да усетят емоцията, да преживеят магичните и благопожелателни моменти, да се разплачат, да се разсмеят… да опитат да се потопят в едно различно светоусещане, в което вярата, че пожеланото е сбъднато, е особено силна.
„Ако трябваше да пожелая едно-единствено нещо на бъдещо семейство, то би било…“ – с какво бихте допълнили изречението?
Разбирателство – това бих пожелала, защото в традицията тъкмо това е, което е крепяло отношенията. Взаимното уважение и разбиране в традиционното семейство е онази спойка, която остава и след като влюбването и първоначалните пориви на любовта си отидат.
Автор: Мария Тодорова
