Българките – Змейовите невести от миналото
Ева Иванова
Легендите, митовете и преданията съхраняват културата и идентичността на един народ, но и зареждат с нещо тайнствено всеки един, докоснал се до тях. От доста време търся кое е онова, което ни разпръсква в различни краища на света и ни отдалечава от родното място… Кое е това нещо, което ни принуждава да напуснем дома си и да отидем да работим в чужбина, уверени, че няма бъдеще за нас в собствената ни страна? Не е личността, защото тя се променя и адаптира, не е точно манталитета, защото той също може да бъде култивиран или видоизменен, а при някои – изцяло подменен. Не е и средата, защото тя, вярвате или не, е еднаква навсякъде. Никъде не е „лесно” и „уредено” както на пръв поглед ни се струва. Навсякъде правилата са едни и същи – спазване на закони, ред, самодисциплина, труд и развитие. И не навсякъде е по-уредено и по-справедливо. Моето семейство също някога напусна България, но аз се върнах и си задавам този въпрос вече повече от десетилетие…
Всеки, който е бил в чужбина знае, че там трябва да се съобразяваш изцяло с правилата на страната, в която се намираш и особеностите на личността и манталитета остават на заден план, когато целта е да се реализираш професионално или пък да живееш по-спокойно и сигурно. Обикновено това е доводът на повечето хора, които си осигуряват бъдеще навън.
Но аз мисля, че открих кое е това нещо, което ни отчуждава още от най-ранна детска възраст и ни приобщава към други култури по-лесно, дори още докато сме тук. Това са автентичните истории, приказки, разкази за велики личности, легенди от нашата родна страна. Когато един народ не съхранява чрез предаване от поколение на поколение на автентичните си приказки, легенди и предания, той се разпръсква и притопява.
Открих, че там, където има живи история и легенди, има живот и смисъл. Историята и разказите ни крепят, макар и да не го усещаме на съзнателно ниво. Без тях сякаш всичко се разпада.
В България е често срещан митът за змейовете, драконите и ламите, но в никоя част на България не звучи толкова истински и толкова достоверно, както митовете за змейове и дракони от Северозапада – и по специално този за момите, които ставали змейови невести.
В българските митове, змейовете се преобразяват на хора, за да правят бели. В много от приказките, те отвличат млади момичета за невести. В моминските обичаи от Северозападна България има останали знаци от древността.
Маргарита Николова в сборника „Регионални проучвания на българския фолклор”, том 4: Северозападна България, издаден от БАН през 2002 г. разглежда рисувана сцена от пещерата Магура и прави анализ на няколко народни песни от Северозапада, изпълнявани по Великден през пролетта и по жътва, в които се разказва за връзката между момите и змейовете.
В своя труд, тя разкрива, че мнимата смърт е често повтарящ се мотив в части от Северозапада, който е по-скоро ритуал, предпазващ живите, чрез който те се помиряват със света на мъртвите и молят за услуга свръхестествените сили. При анализа си на фолклорни песни от Северозапада, Николова разглежда сюжети, в които змей отвлича мома през комина или портата, от седянката, от хорото или край кладенец с вода, а в други я ухапва и тя умира.
Пещерата Магура е била от голямо значение за древните. Около нея е имало гъста гора, а до нея е Рабишкото езеро. Водоемът по това време се е смятал за вход към отвъдния свят и място за срещи със змейовете. Хората са преминавали през езерото, за да стигнат до пещерата и да запишат своите знания. Младите моми са посвещавани там в полова зрялост. В пещерата е открит скелет на младо момиче, на което имало гривна изобразяваща змия захапала опашката си. На една от рисунките в Магурата има жена с вдигнати ръце и препаска на кръста, която изобразява плодовитост, а към нея устремено се е насочил змей.
В анализа си Николова също пише за брачно посвещение, което се е извършвало на пролетното равноденствие – 22-ри март. Тогава моми, облечени в специални дрехи, накичени със много златни накити, били отвеждани в гората от по-голям брат. Майките им ги оплаквали, защото се смятало, че известно време момите нямали лице или име, докато се намират отвъд този свят. Момите бивали отвеждани в гората, където играели погребално хоро на поляната и отивали при кладенец или друг водоизточник. Мястото било в близост до пещера, където се извършвал ритуал по дефлорация или оплождане от лице със свещен статут, преобразено на Змей. Така те бивали посвещавани в тайнството на създаването на живот, а някои наистина се връщали с деца „от овъдното”. След завръщането си те получавали нови имена и право на брачни отношения.
Интересна е друга легенда, за отвлечена мома към отвъдното, произхождаща от село Ракево на име „Змейова невеста” (много по-различна от едноименната приказката на Николай Райнов), записана от Калина Тодорова от Мария Иванчова – 92 г. и Пенка Томова, през 1992 г. и е публикувана в „Крал-баир” през 2000 г.
Легендата разказва за красива мома на име Здравка, която била много работна и голяма певица. Тя се влюбила в момче с гарвановочерни коси, който я причаквал след седенките, след като тя се отдели от своите дружки. Те се скривали и разговаряли дълго – чак до полунощ, когато момъкът изчезвал. Когато останела вечер сама в стаята си, момъкът се спускал през комина и отивал при нея, а после изчезвал тайнствено по първи петли. Носел и подаръци и я ухажвал, а тя го заобичала толкова силно, че започнала да вехне и да съхне по него. Не след дълго разбрала, че момъкът не е мъж, а змей, но продължила да го обича и не казвала на никого, защото се страхувала да не я разделят от него с магии. Змеят бил огнен и силен.
На пролет, когато хората отивали да копаят на нивата и после да жънат, те често замръквали и оставали да спят по нивите, а с тях отивала и Здравка. Тя само чакала всички да заспят и се измъквала да отиде при своя любим. Не можела вече без него. Веднъж брат и я усетил и тръгнал след нея. Тя се прибрала в селото, до бащиния им дом голямото дърво светело, а в него сякаш горял огън. Брат и се досетил, че това е змей, който се преструва на момък, за да отвлече сестра му, но вече било късно.
С никакви билки и баяния не могли да помогнат на Здравка да се откъсне от змея. Тя легнала в треска и бълнувала за своята любов. Накрая умряла, а хората казвали, че той я е изпил. Здравка станала невеста на змея, а в дървото вече нямало огън. Той отнесъл момата на огнените си криле в отвъдното.
С тълкуванията си на преданията и легендите, ние се сплотяваме и надникваме в миналото на предците си, които сякаш ни намигат със символи и знаци, казвайки ни нещо за самите нас, за нашата култура и за онзи тайнствен компонент в кръвта ни, а защо не и за огъня, който гори в нас.
Можем да тълкуваме тези предания и легенди по много начини, но един повтарящ се мотив се открива във всяко едно предание – а именно надрастването над страха от смъртта и жертвоготовността на българката в името на любовта. Силата, с която една българка може да се отдаде на нещо по-голямо от нея без страх да премине границите на невъзможното и в същото време то да изглежда тъй естествено и непринудено сякаш е именно онова, което свързва всички българки. Може би точно това трябва да видим в себе си и да знаем, че ние сме потомки на тези неповторими вълшебници от древността.
