Актьорът Стефан Милков за професионалния път в театъра и родния Северозапад

Актьорът Стефан Милков за професионалния път в театъра и родния Северозапад

В следващите редове ще ви срещнем със Стефан Милков – талантлив актьор, който е новият ръководител на Детско-юношеска театрална школа към Драматичен театър „Драгомир Асенов” в родния му град Монтана. Приема тази роля с огромно желание да помогне на група ентусиазирани младежи да се развиват в театралното изкуство. До момента Стефан е носител е на 13 награди за най-добра мъжка роля от любителски фестивали в страната, както и на наградата „Най-добър актьор” от 7-ото и 8-ото издание на „Европейския фестивал на пътуващия театър”.

На местната публика е познат с моноспектакъла „Чудомирщини”, както и с пиесите „Вечеря за глупаци”, „Да докоснеш небето”, „Анна бижуто”, „Паметта на водата” и „Женско царство”. Като тийнейджър Стефан заминава да учи ветеринарна медицина в Костинброд, където се включва в любителския театрален състав „Цветан Станков”. Скоро разбира, че театърът е неговото призвание, завършва актьорско майсторство за драматичен театър в театрален колеж „Любен Гройс” и започва професионалното си развитие в тази сфера.

Извървял си път преди да стигнеш до сегашната си професия. Каква беше детската ти мечта (подочух нещо за „втори Стоичков” в едно от интервютата ти) и кога всъщност разбра, че да бъдеш актьор е твоето призвание?

Като дете различни мечти ми се въртяха в главата. Израснал съм в село Габровница и покрай военното поделение там естествено исках да стана военен, летец. След това дойде и футболът – бях на 8 години, когато се състоя прословутото и неповторено Световно първенство в САЩ – 1994 г. и като почти всяко момче мечтаех да стана футболист.

Нещата обаче се завъртяха и по забавен начин се случи това с театъра. Отидох да уча ветеринарна медицина в Костинброд. Бях в I курс, когато един ден Мишо (F.O. – един вече известен български рапър и мой приятел и до ден днешен) чукна на вратата на класната стая и съобщи, че ме викат при директора. Тръгнах доста притеснен, чудейки се какво съм направил, нашият директор беше много строг и който сгафеше, си търпеше последствията. Стигайки до дирекцията обаче, чух оживление и смях.

Влязох объркан – беше пълно с ученици. Постепенно разбрах, че всъщност ще правим коледни миниатюри (скечове). Тогава се запознах с Милослав Милославов, с когото и до ден-днешен работим заедно. Той е режисьор на последните две постановки на монтанския театър и заедно направихме моноспектакъла „Чудомирщини”. Запознах се и с един човек, който вече не е сред живите – д-р Станков. Беше лекар в Спешна помощ и един от най-култовите и добри любители актьори в България. С тях започнахме да репетираме, беше изключителен купон! Направихме скечовете, коледната програма мина прекрасно и започнах да се замислям, че всъщност това ми харесва.

След време започнахме да работим друга пиеса – „Комедия под бесилката” по Панчо Панчев, с която да отидем на любителски фестивал в Каварна през юни. По същото време заради някакъв неприятен повод се налагаше да отидем на фестивала в Свищов през март с представление. За да успеем навреме, бях освободен за две седмици от часовете. Моите съученици отиваха на училище, а аз се оправях спокойно сутрин и отивах на репетиции. В читалището в Костинброд сцената е голяма, салонът е за 450 души – истинска сцена; и ние репетираме там! Казах си: „Ако така ми протичат дните от тук нататък, ще бъда много щастлив! А ако получавам и възнаграждение за това, би било невероятно!”

Така започнах да се замислям за актьорската професия, но все още ми беше достатъчно да се занимавам с любителски театър. Костинбродската трупа и до ден днешен е една от най-награждаваните. Имахме много силен екип от актьори – всеки с професията си, но театърът винаги ни свързваше. Прекарвахме си добре и правехме много качествени неща. Случваше се дадена любителска пиеса да се играе и по професионални сцени и да идва да ни гледа и театрална публика. Репетирахме, играехме и пътувахме по фестивали, на които вземах наградите за мъжка роля по няколко пъти.

В един момент започнах да търся повече дълбочина и смисъл в пиесите. Исках да се науча да изграждам образ и да мога да се трансформирам в него. Случи се точно с разказите на Чудомир, които направихме като любителско представление – и то успешно. Аз обаче исках нещо повече – да бръкна вътре в душевността на тези хора. Тогава започнах да чета книги с театрална насока, да търся повече и се записах да уча.

моноспектакъл Чудомирщини
Снимка: Личен архив

Тоест, както казват: „Животът е това, което се случва, докато кроим други планове.”

Абсолютно! Посоката постепенно се открива. Когато съм заставал на някакъв житейски кръстопът, това винаги е бил пътят с предимство. Винаги към театъра.

С какви трудности се сблъска, когато реши да се занимаваш с театър професионално, семейството подкрепи ли те? И в днешно време има родители на талантливи деца, които все още са предубедени към актьорското майсторство като професионален път.

И при мен имаше нещо подобно. Майка ми не че не беше съгласна, но предпочиташе да работя по професията си и да играя любителски в Костинброд. Брат ми много ме подкрепяше (и до ден-днешен го прави). Той беше първият човек, който ми каза, че трябва да се захвана по-сериозно, защото това ми харесва и имам качества за актьор.

Той арт човек ли е?

Не. (смее се) Той е управител на банков клон в Монтана и футболен съдия. Беше на 18 години, когато ми каза, че щом той може да стане професионален футболен съдия на тази възраст, значи и аз мога да стана професионален актьор. Замислих се по-сериозно, но мина време докато се реша го направя.

Страхът от изява, от говорене пред публика, е сред най-често срещаните, ако не и най-често срещаният у хората. Имаше ли го и при теб?

Преди имаше известно притеснение. Сега е вълнение! Много ме радва моментът, когато хората започват да се събират и ги чувам зад кулисите.

Кое е най-важното, което заниманията с актьорско майсторство, могат да възпитат у едно дете?

Аз започнах да чета повече литература и пиеси и да виждам в тях дадени житейски ситуации, което промени нагласата ми за случващото се в моя живот. Станах по-мек и приспособим, което е най-важното качество за един човек. Изменя се целият ти светоглед. Репетициите, заниманията и срещите с хората на изкуството ти помагат да си усвоиш енергията, да я канализираш и насочваш правилно. Актьорското майсторство може да помогне много – особено на младите, които търсят себе си. Това е причината сега да се занимавам с деца и младежи.

Каква част от теб изважда на бял свят театърът, която в реалността не намира поле за изява? Има ли нещо, което на сцената можеш да покажеш, а в реалността не си позволяваш?

Винаги търся ярка характерност в ролите, които правя, и максимално отдалечаване от мен самия като човек. По този начин имам по-голяма смелост да извадя това, което е вътре в мен. Театърът ми помага да бъда много по-чувствителен, отколкото в живота. Живеем във време, в което да си много чувствителен, означава да си и много уязвим. На сцената можеш смело да разголиш душата си, знаейки, че това е само сега, само за този час и половина.

За втори път печелиш наградата за „най-добър актьор” на Фестивала на европейския пътуващ театър. А преди това си носител на 13 награди за най-добра мъжка роля от любителски фестивали в страната. Какви лични качества трябва да притежава един човек, за да има потенциала да се превърне в добър актьор?

Да бъде честен със себе си, с публиката и с хората. Да бъде упорит и да знае, че нещата не стават от днес за утре, а трябва да измине много дълъг път… И този път няма крайна точка – когато достигне цел, която си е поставил, да продължи още по-нататък.

Аз лично ценя много човещината и скромното отношение. Забелязал съм го при актьорите: колкото по-човечен, толкова по-добър актьор. Прекаленото самочувствие не е добър съветник. Веднъж благодарение на него ще постигнеш това, което искаш, но ако е прекомерно, се отдалечаваш от себе си и околните.

награди
Снимка: Личен архив

Има ли определен човек, който можеш да определиш като свой ментор? Някой, който чувстваш, че ти е дал тласък да поемеш в тази посока?

Да. Той не знае, че е мой ментор, може би сега ще разбере. Ние се виждаме редовно, репетирали сме и сме играли заедно. За мен той има всички тези качества. Още преди да се запознаем го харесвах. Исках да му подражавам, а един ден и да играя с него. Това е Леонид Йовчев – Лео. Изключителен човек и актьор, с отношение към случващото се около него – който го познава, знае за какво говоря.

Веднъж с Лео играехме Хофман в „Гьоте институт” и той се появи на репетициите много болен. В актьорската професия (особено в театъра) просто нямаш право да си неразположен в даден момент или да те боли нещо. Винаги трябва да си такъв, какъвто публиката иска да те види, да си на 100%. Лео наистина беше зле и го предупредих да внимава вечерта и да не се претоварва, но той (със запушен нос) ми отговори: „Аа, не, няма по-внимателно! За мен всяко едно представление е изпитание. Да видя докъде мога да стигна, още колко мога да направя и изградя.” Той е човекът! И много се радвам, че играе, че снима – сега е в Малък градски театър „Зад канала”. Хората го уважават, защото виждат, че е един от стойностните актьори в България.

А каква роля играе сценичното облекло? Доколко то помага да влезеш в роля?

Когато бях студент, учехме начините за изграждане на образ. Някои актьори искат първо да се облекат и това да им помогне за походката, жестовете – за всичко. По този начин изграждането започва отвън навътре. Другият начин е да изградиш цялата биография на този образ (в пиесата всичко е описано), да я „дофантазираш” и да започнеш изграждане отвътре навън.

Получава ли ти се да мислиш и да се държиш като друг човек?

Получава се! Особено когато изиграеш ярки характерности в дадени образи. Затова и харесвам този тип театър – леко гротескния. Работи ми се в тази насока. Такива ярки образи винаги остават. Например след последния път, в който изиграхме „Вечеря за глупаци”, се хванах, че си клатя главата и ръкомахам като образа, който изиграх.

Тоест те (образите) остават у теб по някакъв начин?

Да, дори старите актьори казват, че във всеки образ и пиеса, ти оставяш парченце от душата си, защото макар и за кратко си живял като този друг човек. Става обмен – ти даваш парченца от себе си, но пък получаваш други качества от този изигран образ. Мисля, че това е най-ценното.

Колко е трудно да предадеш определено послание към публиката, имайки предвид факта, че всеки човек може да разбере и почувства от пиесата само това, което е способен да „види”, което резонира на неговото възприятие за света?

Да, всеки разбира по неговия си начин, според неговия светоглед. Много е хубаво, че когато се затъмни салонът, всеки остава сам със своите мисли и чувства, с това, което му се е случило преди да влезе да гледа представлението. Сам със себе си и с нас – тези, които играем. Според мен има едно общо послание, което почти винаги достига до публиката. За нюансите вече е различно. Може би до човека най-често стига точно това, което е имал нужда да чуе или види, за да вземе някакво решение в живота си. И това е хубаво – да можеш да вземеш парченце от нещо, да си го сложиш в житейската торбичка и то да стои там докато ти потрябва. Защото наистина в постановките и в драматургията изобщо виждаме ситуации, които могат да се случат на всеки един от нас. Това са нещата от живота.

Наскоро си поел нова роля в професионалния си път, която те връща обратно в родния град – Монтана – тази на ръководител и преподавател на Детско-юношеска театрална школа към Драматичния театър. Разкажи ми малко повече за това начинание. Какво те предизвика да поемеш ролята?

Предизвика ме споменът, че когато бях младеж, който имаше качества и желание да се занимава с театър, нямаше кой да ми каже да се захвана сериозно. Младите имат нужда по-рано да разберат кое е тяхното призвание – да опитат и да усетят дали театърът ги влече или повече им допада нещо друго.

Това, което най-много ми хареса, беше, че тази група млади хора наистина искат да се занимават с театър и да продължат да се развиват. Ирина Димитрова водеше школата досега, но тя се пенсионира. Когато останаха без ръководител, те започнаха сами да си търсят такъв. Преди това бяха разговаряли с други мои колеги, с директора на театъра г-н Бояджиев… Според мен най-добре се случват нещата, когато има желание и от двете страни – особено в това живо изкуство.

Значи нашият Северозапад ражда талантливи актьори.

Разбира се! И не само актьори, а всякакви творци! Талантливи личности и още по-важното – много човечни. Запознавал съм се с хора, които като чуят, че съм от Монтана, отвръщат, че са имали колега или са живели с някого от Монтана и това е бил невероятен човек, с когото много са си помагали и са се уважавали. Това ме радва в Северозапада! Всеки знае, че хората тук си държат на думата, а когато ги ядосаш, си търпиш последствията. Ние сме първично честни и директни хора.

Кое е най-ценното нещо, което ти е дал родният Северозапад? Кой е най-важният отпечатък, оставил у теб колоритът на нашия край?

Това, което помня от времето, когато бях дете при срещите ми с възрастните хора – тази житейска скромност, която имат… И нашият северозападен плам, с който правим всичко. Не мога да повярвам, че има хора, които тръгват да се занимават с нещо, харесва им и го зарязват. Това не мога да го разбера. Ние, северозападняците, не сме такива.

От дълго време не си живял за постоянно в Монтана. Сега се завръщаш. Има ли нещо, което се е променило драстично в града от детските ти години до сега?

Може би сега виждам Монтана с други очи. Градът се е променил със сигурност – особено обликът му. Вече се чувствам все по-близо до него, но постоянно пътувам. Нашата работа е такава – номадска. Ако не пътуваш, някак си не си творец в истинския смисъл на думата. Не трябва да си заседнал на едно място. В театъра стари актьори са ми казвали: „Прави, каквото правиш, но гледай да се показваш пред столична публика, да ти се случват неща в София. Не се затваряй на едно място.” Всичко се случва в големите градове, в София най-вече – там има хора за всичко и отвсякъде, а в Монтана имаме предимството да сме на час и половина от там, където е „гювечът” на събитията.

Ако сега имаш силата да промениш нещо в Северозапада, какво би било то? (И да напомня – това не е хипотетична ситуация, а реална – всеки има силата да промени нещо.)

Иска ми се хората да не си тръгват от тук с лека ръка. Искам всеки да има препитание и да се чувства добре. Като бях в Костинброд и работех като секретар на местното читалище, хората от общината по някаква причина винаги ме информираха, когато някой от Северозапада продадеше всичките си имоти там и се преместеше да живее в Костинброд. Винаги ми ставаше тъжно. Живял съм и в Костинброд, и в София, но винаги съм намирал време да си дойда тук. Никога не съм искал да „срежа пъпната връв” със Северозапада. Наричат го „най-изоставащият регион в ЕС”, но понякога местата, които изостават, се съхраняват по най-добрия начин. Виждам, че в Монтана има хора, които работят за това, и искам повече от нас да отстояват своите същност и идентичност.

Наскоро тук се сблъсках с нещо неприятно за мен, но всичко е въпрос на време да се случи. Нашата последна премиера не беше достатъчно добре разгласена, защото човекът на касата се разболя и го нямаше. Всеки се мъчеше да помогне и аз приех като личен ангажимент да разпространя новината за събитието в социалните мрежи. Оказа се, че в XXI в., когато всичко тече през интернет, в Монтана нямаме страница, на която да бъдат публикувани културните събития за града. Иска ми се да има такава – за града или за целия Северозапад. Преди да дойда в монтанския театър, бях във видинския – те също като нас тук искат нещата да се случват и да достигат до хората. Не да бъдем известни, а всички да разберат, че нашият труд е в полза на цялото общество. Така се изгражда общност. А ние в градовете от Северозапада сме една общност.

И още нещо – това, което може да ни запази, е да бъдем честни и да уважаваме мнението на другите. Сега има едно незачитане – който не споделя твоето мнение или просто ти казва, че не си прав в определена ситуация, излиза, че те обижда. Едва ли не те сочи с пръст и вече сме еди-какви си „-фили” или еди-какви си „-фоби” и вече сме „мразещи”, докато просто става дума за различни гледни точки. Това е светът. Ако всички станем едни и същи, еднакви като по калъп, няма да има никакъв смисъл.

Какво чувстваш към нашия диалект? Говориш много чисто – на книжовен български. Би ли изиграл нещо на северозападен диалект?

Всъщност има много различни „пикантни нотки” в този говор, много разновидности. Както при растенията има подвидове, така имаме северозападни „подвидове” – диалект от Габровница, Чипровци и т. н. И това е много хубаво! Имаме различни фолклорни области и различни диалекти. Това в никакъв случай не бива да ни притеснява и не е селско (понеже нашият диалект го свързват често със селски говор).

И да – бих изиграл. Мой колега, смея да кажа, и приятел – Димитър Живков (известен като Живака) играе моноспектакъла „Живак”, вече 12 или 13 години. Това са над 200 изиграни представления в цяла България – определено има интерес, езикът е достъпен и разбираем. А моноспектакълът отразява именно нашия северозападен дух – на какво сме готови с нашия плам, когато се влюбим.

Театърът е живо изкуство, което се случва тук и сега, със сигурност си попадал в непредвидени ситуации. Разкажи ми за финал забавна история, която си спомняш.

Постоянно се случва някакво недоразумение, както каза ти – живо изкуство. Още от любителските ми години това за мен не е проблем, а просто забавна ситуация, която да направим още по-забавна. Затова колегите ми твърдят, че когато са с мен на сцена, не се притесняват, ако някой си забрави текста или стане друг гаф.

Сещам се за една случка – докато играехме в Костинброд пиесата „Събиране по мъжки”. В нея аз съм таксиметров шофьор и аристократ ме наема да го закарам до вкъщи. Кани ме да пийнем и в разговора показва, че е с умисъл, защото знае, че съм любовник на жена му. В един момент сме един срещу друг, готови да се бием за себе си и за жената; аз заемам боксова поза, един-два подскока и на третия се чупи дъска на сцената и ми пропада кракът. За щастие имаше мокет отгоре. Стана много забавно, родиха се неща от сорта на: „Като си банкер, вземи малко си пооправи тук, ремонт си направи.”

И още една забавна история: като любител на фестивал в Самоков играех палача в пиесата „Другата смърт на Жана д’Арк” на Стефан Цанев. В нея се говори за мъжкото и въобще човешкото достойнство и как позволяваш да ти го отнемат. Има момент, в който аз вече съм изгубил моето по всякакъв начин, търсим го навсякъде, но го няма. Изиграваме пиесата, тръгваме си и изведнъж чистачката се провиква към мен: „Момче, утре като започна да мета, ако го намеря, ще си ти го върна!” Мой преподавател ми е казвал: „Ако по време на представление хората, които помагат, започнат да гледат и слушат при положение, че са го гледали и слушали толкова пъти, то нещата ви се получават добре.”

Относно автора

Йоана Димитрова

Потомка на стар чипровски род, която избира да остане в родния си край, където чувства, че принадлежи. Вълнува се от автентичните български обичаи и вярвания, величието на природата и всяко доказателство, че един непримирим човешки дух е способен да промени света. Стреми се да открива хоризонти там, където досега са чертани граници. Усеща магията на думите, силата им да влияят, въодушевяват, окриляват. Работи със страст това, което обича, и се стреми да вдъхновява и останалите да следват призванието си. С това допринася към промяната, която иска да види в обичания роден Северозапад.

Прочетете и другите материали на автора тук