Нинко Кирилов: Ако си напълно наясно със себе си, работата ти тук е приключила

Нинко Кирилов: Ако си напълно наясно със себе си, работата ти тук е приключила
Снимка: личен архив

Истинският рай е изгубеният рай.“ – Пруст

Тази великолепна мисъл на Пруст отдавна е озарила човешкия ум, и славa Богу. Цялата и завършеност и категоричност ми бяха достатъчни, за да се опитам да разбера един млад писател и журналист от Видин. Все още съгласен с Пруст, все още предан на Буковски, на Ричи Блекмор и на Пикасо. Все още с утехата на съзерцателя, който вижда лоялност там, където другите отпъждаме само котка. И дори китарист – макар последното обстоятелство да остава в периферията на този ескиз. Защото се надявах фокусът да е върху словото му. Три заглавия, награди … победител в конкурса за дебютна жанрова литература… преход от проза към поезия с последното заглавие – „По-сурово”. Концептуален творец на платформата писателибезкниги, свързваща словото, на което му липсва публичност, с читателите, които не губят естетическото удоволствие от това да му ръкопляскат слушатели. 

И всъщност в още по-невидима дълбочина се пресягах: исках да разбера самата сърцевина на изкуството му изобщо. Причината, движещата сила. „Въпреки”-тата. 

Нинко Кирилов. 

Този разговор би могъл да се случи на една самотна пейка насред оживен столичен булевард. Осмелявам се да настоявам за прякора му от далечните студентски години в този разговор…

Кой си ти сега? Какво остана от всичко това? Имаго? Бъдещ стих?

Помня, че в едно интервю бяха помолили именно Ричи Блекмор да се опише с три думи. Той написа (помня и почерка му) „Кой съм аз?“. Пикасо казва, че да завършиш една картина означава да я убиеш. В този смисъл ако си напълно наясно със себе си, работата ти тук е приключила. Пътят е важен, а не целта. Мен все още пътят ме вълнува. Студен е и ме топли парадоксално. Преди години ме помолиха да кажа имената на артисти, които ме вдъхновяват. Сигурно очакваха да спомена писатели. Сетих се на prima vista за Пабло Пикасо и Майлс Дейвис. Не ми помагат никак за прозата със своите пъстри хаоси, но за стихотворенията – там ги ползвам и крада от тях. Защото, ето пак Пикасо, геният краде, не копира.

Мен ме смазва споменът за неговата „Герника”. Толкова недоизказан  фатализъм…Изкуството отнема ли нещо от равновесието според теб? Или е точката по средата на везните? Какво е за теб?

Виж колко странно – според мен отнема и дава. („Герника” е просто титанично произведение, няма какво да го коментираме.) Една прекрасна дама преди време беше направила книгоразделител с мои думи – „Вдъхновението е жена – дава много, но взима всичко”. Вярвам, че писането е в двата полюса едновременно, по Шрьодингерски – взима и дава на артиста. Което е окей. Честна сделка.

Честна сделка – сериозно ли? Особено ме тревожат стиховете, в които говориш за Лас Вегас. Защо този град? Защо не Видин?

В случая заради филма „Напускането на Лас Вегас”.

Защо се реши на поезия? Това е изневяра!

Изневяра е, права си. Но всъщност като 7-8-годишен започнах именно със стихотворения. Така че е изневяра-завръщане. Ти помниш един черен кожен тефтер отпреди два живота. Там бяха само стихотворения.

Това беше преди повече от два живота бяхме млади, млади до мозъка на костите си… Но да надникнем в бохемските сутрини на твоята душа.  Каква информация ти носят те? Само за нова книга ли ти стигна тя?

Цял живот съм бил екстремно ранобуден. Природа. От няколко месеца заспивам към 3 и се будя чак към 10, което за мен е абсурдно. Това е доста късна сутрин. Хубавото е, че сутрините ми не започват с три водки на гладно, както беше преди. Започват с Блекмор (не истинския, а котарака ми) и хапчета, без които не мога. Странно, наскоро друг приятел каза, че съм олицетворение на бохем. Изобщо не мисля така, даже има нещо буржоазно в скромния ми лайфстайл. Сутрин е хубаво, защото е тихо. И нощем така. Като цяло предпочитам да ми е тихо.

Но тишината е симптом на самотата. Тя не те ли отдалечава твърде много от центъра, оттам, където са другите? Не зная дали си виждал какви ги е свършил наскоро Банкси по темата за самоизолацията – нечия баня, плъхове и тоалетна хартия.

Как беше – адът са другите. Не. Знаеш, от две години съм вкъщи, рядко излизам. От една – съвсем сам с Блекмор. Селинджър е изкарал към 45 години, ако не броим непълнолетните девойки, които случайно са се появявали. Банкси е една любопитна за мен вселена. Не знам дали наистина зад него стоят няколко човека, или е 3D от Massive Attack (което би било прекрасно). Но идеите му ми допадат безкрайно. 

Аскетизмът не необходим. Въпрос на избор е. Не бих го препоръчал на никого всъщност.

Снимка: Личен архив

Защо не би? Несправедливо е да не обясниш!

Добре, ще обясня. Човекът е социално животно. Да избереш реклузивното ежедневие е признак за психичен проблем. И човек сам оскотява. Неминуемо е. Любовта е необходима поне в някаква форма. Аз в момента например обичам котката си Блекмор.

На котките най-малко може да разчита поетът!..

Може би си права. Но пък Хемингуей и Буковски са им вярвали.

Любовта е необходима и сигурно това позволява да вярваме даже и на котките… Но ти спомена Буковски… Спомняш ли си какво ми каза преди време? Взе мисъл на Буковски, който е казал, че добрият писател знае кога да не пише и кога да не публикува. Какво няма да публикуваш тази година?

Помня този ни разговор. Беше специално, пък и беше с Васил Георгиев, когото не съм виждал от много време. Нямам идея, честно казано. Бях решил да няма моя книга тази година. Но сега вече не мога да го кажа със сигурност. Нито пък обратното. Но ето ти отговор: тази година няма да има публикуван мой роман.

Още мисля върху начина, по който описа резултата от аскетизма ти. Човек сам оскотява… И все пак… кой щрих от „Три пиеси” ти беше достатъчен, за да останеш цял?

Никой. Не останах. Червената врата я пребоядисах и я заключих. Ако искаш да ме питаш: черна е сега – за да отива на Блекмор. А пиесите са ми много важни. Някои от героите вибрират на сходна на моята честота. На други бих ударил шамар. Подсказвам: на едната героиня това и харесва.

Как се случва една книга?

Тя не е от писателя, ръкописът е от него. Другото е различна форма на изкуство. Редакция, корекции, корица, шрифтове, снимки, печат, дистрибуция, книжари… Стивън Кинг казва, че писателят трябва да пише и онзи муз (той твърди, че е в мъжки род) ще го намери. Кинг пише изключително професионално и работи по брой часове на ден. Аз (още) не го умея това.

Редактирането е кошмарът на кошмарите, но писането трябва да е изящна чаша с кафе. Не помня чии са думите, но ето ги: писането е човешко, редактирането е божествено. Имал съм късмета да работа с превъзходни редактори. И съм бил редактор няколко пъти (което е огромна чест и безкрайна отговорност). Обичам този процес. Това е нещо интимно, удря те в носа с кадифена ръкавица. Не може да се обясни. Поне аз не мога.

Редактирането сигурно е изпитание за всяко его, а твоето кога се гърчи? Можеш ли все още да се оскърбяваш – и от какво?

Никога не съм сядал с идеята „Сега ще напиша нова книга”. Пиша текст. После друг. Понякога се оформя цикъл. Или цяла тема. И докато се огледаш, вече има книга. После идват онези етапи, сложните, тези извън мен.

Къде е изходната ти точка, когато става дума за последното ти заглавие – „По-сурово”? Къде те завари то?

Завари ме вкъщи. Тоест в мен самия. Заглавието всъщност е на Мария Куманова, единият редактор на книгата, и, смея да кажа, мой близък приятел и превъзходен поет. Това беше първото и предложение. Приех го с поклон.

Представи си скала само с две деления. Успял и провален. Къде си ти?

Категорично провален. Но имам добри намерения! Всичко това сигурно са белези отвътре. Но има и отвън – от котката. „Както има в едно мое стихотворение: „нося си белезите като медали”.

Кому би искал да ги оставиш някой ден, питам го.

На невидимите ми деца, на несбъдналите се, на призраците. И, ако трябва да се върнем в реалността, на някой близък приятел. Аз и без това имам двама-трима, няма да е трудно. Мислиш ли, че поезията има значение? Че остава? Че има смисъл това да се случва изобщо?

Мога ли да не вярвам, че е така? Спомни си откъде сме родом и двамата! Много поезия, вече преглътната или пък още неродена, има там!

Както ти каза онзи ден, много болка има в онзи край.

Ти заяви, че роман тази година надали. Ще се върнеш ли все пак към родното място и с какво?

Видин е моят център. Там се намирам. Аз съм онова момче с рошава къдрава коса и с тефтер и химикалка в джоба, което по цяло лято се шляе и вдишва липите до Дунава. Роман засега не. Видин – винаги да.

 

Автор: Мария Тодорова

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.

Прочетете и другите материали на автора тук