„Булгари” – един самокритичен автопортрет, щрихиран в Северозапада

„Булгари” – един самокритичен автопортрет, щрихиран в Северозапада
Снимки: Virginia Records

Песента е „Булгари”, а хората и са Павел Николов и Венцислав Чанов, по-известни като Pavell & Venci Venc’.

Не е изненадващо, че мисълта е подсказана в ракурса на общо умуване за картините, от които се ражда (и които на свой ред ражда) една тръпчива песен.

Български хип-хоп артисти, които се открояват със силните си рими. В новото си парче „Булгари”, на което двамата са автори, те са ги посветили едновременно на обичта си към българското и на своя поглед към всичко онова, което го руши. В композицията момчетата вплитат и откъс от известната българска песен „Кога зашумят шумите”, за която Венци признава, че е най-първата песен, в която се влюбва и запява още като дете. Снимките на видеото към „Булгари”, идеята за което е на самите артисти, са осъществени в района на Врачанския Балкан и Видин.
Камерата на Петко Андонов улавя и запечатва спиращи дъха гледки от България, справедлив декор, в който да оживее сърцевината на сюжетната линия. Двама млади мъже и техните таланти, една родина, много въпроси.

„Песента „Булгари” е един самокритичен автопортрет, който ни напомня едновременно за причините да се гордеем, но и за тези да се срамуваме от себе си. Обичта ни към България е добра причина да се опитаме да надскочим недостатъците си”, споделят Павел и Венци.
Официалната премиера на „Булгари” се състоя на 11-и май в радио и телевизионния ефир, както и в YouTube канала на „Вирджиния Рекърдс”.

За посоката на тази песен ни е разговорът.

С мен при въпросите е Мартин от Монтана – на неговите години бях навремето, когато затворих вратата към този град и този край. Пред нас са двамата хип-хоп изпълнители, а помежду ни – концепцията в основата на „Булгари”. Иска ми се да я разнищим безостатъчно, за да прозрем всички субективни причини да бъдат възпети някои от съвременните ни рефлекси. Спрямо затворените (или не?) врати към миналото. Спрямо неоткрехнатите докрай врати към бъдещето. И спрямо нашата духовна самота по средата. Нуждаех се от това въпросите на Мартин да допълнят моите, защото никога повече няма да бъда северозападен човек на 18-20. И вероятно щях да пропусна онзи дял от разговора ни с изпълнителите, изпели „Булгари”, който се пада на младостта.

Venci Venc’, историята започва с плача на буките. После се връща в настоящето – защо така се сменя посоката на песента?

Venci Venc’: Винаги сме искали да строим мостове между различията на хората, между поколенията и времената. Няма настояще, без ясно да осъзнаваш уроците на миналото. Както и няма бъдеще без да си научил уроците не само по своята пътека, но и по тази на корените ти. Един от най-добрите начини да осъзнаеш мястото, на което се намираш е да си наясно откъде си минал, за да стигнеш дотам.

Разкажете за вибрацията на тази песен: как се свърза тя с българската природа, при която я изпяхте? Възможно ли е тя да е стимул за някаква промяна у хората?

Pavell: Вибрацията на природата ни е уникална, едновременно смразяваща със страхопочитание и зареждаща с вдъхновение и мечти за нещо по-добро. Точно каквато се надяваме да е вибрацията у „Булгари”. Двете сякаш „кликнаха” заедно. Паснаха си, защото са неразривно свързани.

Venci Venc’: Вибрацията е точната гама от честоти, която би могла да счупи много от менталните ни окови, ако се вслушаме по-внимателно. Един от най-успешните маниери за справяне с комплексите ни като хора и народ е първо в осъзнаването им.

„Булгар” е стигма, самопризнание, его. Обаче в текста народопсихологията ни сякаш оживява едновременно с отблясъка на миналото и с неуредените сметки в настоящето. Тук ли е истинският смисъл на тази песен? Какво ви струваше този припев? Такова ли трябва да бъде настоящето?

Venci Venc’: „Трябва”, всъщност може да бъде лоша дума. Паразит на начина на мислене. „Бихме могли” е понятие, с което можем да осъзнаем силата и свободата си на действие. Цели поколения са научени да не премислят потенциалите, а да правят това, което им е казано, че трябва. Аз искам да има промяна в това отношение.

Pavell: Едно от малкото истински задължения на артиста е да наблюдава с широко отворени очи заобикалящата го среда, и максимално честно към себе си да я описва за останалия свят.  Това сме видели – това сме описали. А дали настоящето трябва е такова или онакова? Стив Джобс има едно много интересно интервю, в което размишлява над простата истина, че всичко, което ни заобикаля в мегаполисите, градовете и селата, и изобщо в устроения от нас свят, е изградено от човек. Жив, или някога живял, но съвсем истински и вероятно не по-умен или глупав от мен или теб. Настоящето всички ние колективно го създаваме и променяме според собствените си сили, възможности и желания, или липсата на такива. Ние пишем законите, ние строим сградите, мостовете, училищата. Ние избираме музиката, която да слушаме, както и тази, която да пуснем на децата ни. Или го правим съзнателно и активно, или оставяме някой друг да го прави вместо нас, но и в двата случая имаме участие.

Pavell, в кадрите зад вас се редува кръст, индустриална площадка и Околчица. Защо този фон ражда констатацията „не можем да смогнем на злобата”?


Pavell: Не просто кръст, а кръстът-паметник на връх Вола, лобното място на Христо Ботев. Но не фонът ражда тази констатация. „Питат ни ‘що уморени сме” е въпросът, който я ражда. И според мен наистина има малко неща, които натоварват повече мозъците ни от добре познатата стара злоба. Това, разбира се, не е само българско явление, но като че ли през годините за съжаление е започнало да се превръща в една от определящите ни черти и трябва да започнем да работим върху изчистването на това.

Какво не ни достига, за да е щастлив краят не само във филмите, Pavell?

Pavell: Нека бъдем реалисти. Животът не е филм и краят никога няма да бъде само щастлив, но като че ли у нас, в България често се остави едно впечатление, че никога няма да е такъв. Човек убива друг човек след употреба на алкохол и упойващи вещества и не получава присъда. И не говоря само за случая с Милен Цветков, където наистина се надявам високият обществен отзвук да доведе до реални и адекватни последици. Или пък човек завърта цяла една държава на пръста си и се измъква в Дубай. Случаите далеч не са само пресните. Чувството за справедливост се запазва само за комиксите, които чета сега, по време на карантината, където супер героите побеждават злодеите. Имаме плачеща нужда от супер герои, за да повярваме в справедливостта отново.

Venci Venc’, осмелявате се да изпеете в едно изречение Вазов и диагнозата „син съм на юнашко племе, роден в грешно време”. Как бихте искали да продължите изречението на същото място след 10 години?

Venci Venc’: Както съм го довършил с въпросителна към всеки, до когото посланието на песента ще стигне, а именно: „Не знам за тебе, аз съм падал и съм ставал, син съм на юнашко племе, не падам на колене. Не знам за тебе? Аз съм булгарин.”

 

Автори: Мария Тодорова и Мартин Николаев

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.

Прочетете и другите материали на автора тук