Надя Захариева: Хората сякаш преоткриха България, а красотата на Северозапада е поразителна!

Надя Захариева има 17-годишен опит в инвестициите и банкирането. Била е мениджър инвестиции в програмата за финансиране на хотели в Българо-американска кредитна банка, а преди това в Българо-американски инвестиционен фонд. В продължение на 10 години е оглавявала програмата „Култура и изкуство” във Фондация „Америка за България“, а от две години е програмен директор на „Бизнес, предприемачество и технологии“ във фондацията. Участвала е в екипа, който създава първият детски научен център в България – „Музейко”. Автор е на „Чудо“ – книга с кратки разкази, издадена от „Колибри“ през 2016 г. Има и блог за пътешествия.

Кажете ни каква е вашата връзка със Северозапада на България?

Баба ми по майчина линия е от Чупрене.  Имам роднини в Белоградчик.  Отраснала съм с нейните разкази, като приказка безкрай – за селото, горите, трудния живот. Родила се е недоносена и са я слагали на топло в пещта, след като са опичали хляба.  Ловила е риба в потоците, гонила я е мечка, познаваше всички гъби и билки.  Съдбата я е отвяла в Благоевград, там се е омъжила, но само за родния си край говореше.  Толкова ме е впечатлила, а години наред все се разминавах със Северозапада. Когато най-после се озовах в Чупрене и намерих родната и къща, се разплаках.

Как го виждате района напоследък, пътувате често в земите на турлаците и власите?

Красотата на Северозапада е поразителна.  От широтата, изгревите и залезите на Дунава, аристократичният Видин, през Белоградчик, който сякаш е изваден от декора на филм за динозаври, до Враца с острите скали и спиращите дъха гледки.  Не мога да дам оценка за икономически напредък. Аз съм турист и забелязвам повече напредъка в тази посока. Многобройни къщи за гости, малки винарни, екологични ферми, ресторанти, културни събития, спортни инициативи като „Дунав Ултра” и подобряване на инфраструктурата. Последната ми приятна изненада беше пещера Венеца, която през 2015 г. е социализирана по много приятен начин. Хем красива, хем приключенска!  Забелязвам млади хора, които се връщат по родните си места и се захващат да променят средата, да направят нещо за този край.

Какво му липсва на Северозапада, за да просперира – хора, идеи, капитали, предприемачество?

Предизвикателствата в Северозапада са същите, като в останалите региони.  В цялата страна ги има проблемите с обезлюдяването, бягството на младите хора към големите градове и чужбина, ликвидирането на огромните промишлени предприятия. Но ми направи впечатление колко различно е отношението на хората към живота. Напоследък по-често пътувах по работа около Габрово, Разград и Враца.  Разградчани и габровци винаги те посрещат със самочувствие – нашият град е най-хубав, имаме си това и онова, направихме си ново това и онова. Във Враца непрекъснато чувах три реплики като мантра: това е най-бедният регион в Европа, тук гарга не каца и от нас чеп за зеле не става. Какъв чеп за зеле! Срещнах толкова кадърни, работливи, компетентни, пълни с енергия хора! Всъщност ето, може би му липсва нещо на региона: самочувствие и позитивизъм.

Тези дни обявихте победителите във вашите последни за 2020 г. конкурси. Бихте ли коментирали впечатленията ви от проектите в конкурса „Туризъм покрай Дунав“?

Миналата година за първи път пътувах по Дунава. Няколко дни обикаляхме между Оряхово и Белене. Такава красота! Има природа, има история още от неолита, през римско време до Средновековието, има интересни фестивали. Вече може да намери човек добри къщи за гости и места за хапване.  Но ако не те заведе някой, който познава района, както в случая нашият домакин Борис Бегъмов от „Дунав Ултра“, трудно може да се ориентира човек.

Туристите имат нужда от преживявания. Организациите, на които избрахме да помогнем, се стремят да развият точно това – преживяванията. От Видин до Силистра ще подкрепим създаването на туристическо съдържание. Музеят в Оряхово ще направи площадка за стрелба с лък на крепостта „Камъка“, край село Беляново ще се организират турове с каяци, в Кайнарджа ще почистят и маркират нова еко пътека по каньона на Сухата река, в Русе ще се оформи привлекателно място за отдих и общуване на кея до Морска гара.  Надяваме се, стъпка по стъпка, поречието край Дунава да се оживи и да стане привлекателно за туристи не само от България, но и от цяла Европа.

Какво мислите за социалното предприемачество? Има ли бъдеще за него в Дунавска България?

Социалното предприемачество в България прави първите си стъпки.  За него има място навсякъде, където може да се реши социален проблем чрез създаване на бизнес, който да издържа каузата дългосрочно. Фондация „Америка за България” подпомага развитието на социален бизнес чрез програмата „Предприемачество за нестопански организации” на Българския център за нестопанско право.  Това е мини-акселератор за социални предприемачи.  Подкрепили сме и директно няколко социални предприятия. Едното е „Чудната градина” на фондация „Свети Николай Чудотворец“ в Добрич. В градината работят младежи с интелектуални затруднения от Дневния център за възрастни и от Защитените жилища и произвеждат разсад за цветя и зеленчуци. Най-важното в едно социално предприятие е да постигне баланс между каузата и бизнеса, да не изостава едното за сметка на другото, защото тогава се губи устойчивостта.

Имате личен блог за пътешествия, как се отрази COVID-19 на съдържанието му?

За мен ковид кризата откри нови възможности. Пътувах повече из България и попаднах на нови места и преживявания. Летях с балон над Белоградчик, изпратих слънцето над Бузлуджа, влюбих се в античен тракиец в гробницата Оструша, загубих се из селца със странни имена в Централна България, опитах вината на Северозапада.  Забелязах, че всички малки хотели и къщи за гости бяха пълни през лятото. Хората сякаш преоткриха България. Мисля, че това ще продължи и през следващата година, докато отмине напълно ковид заплахата.

Наближава Коледа, какво традиционно приготвяте на вашата семейна трапеза. Можете ли да ни споделите някоя рецепта?

Моят специалитет е баницата с праз – истински ПРАЗник!  Тайната е в корите. Не мога да точа, не усвоих този висш кулинарен пилотаж от бабите си, но използвам корите на сач. По-дебели са и са почти като домашни.

Какво ви предстои през 2021 г. в личен и професионален план?

Предстоят ми много пътешествия, срещи с нови и интересни хора, приключения. В професионален план подкрепата за развитието на предприемачеството, бизнеса и технологиите ще продължи с пълна скорост, както и досега.

Какво не питахме, а искате да ни кажете за финал?

Един мой приятел до ден днешен вярва, че в популярния марш става дума за морска болест: „Тих бял Дунав се вълнува, Весе, лошу мий!”

И как така хем се вълнува, хем е тих. Че е тих, тих е, но нито е бял, нито е син. Дунав мени цветовете си. Залезите го украсяват в ярко оранжево, през деня слънцето го напича до сив металик, а край островите на Белене е загадъчно зелен. Напомня за приказката, в която чакаме да дойде златната вода, за да се топнем и от устата ни да заизлизат рози и жълтици.

Но вие не чакайте. Тръгнете веднага, щом можете. Идете на Айфеловата кула и крепостта Камъка до Оряхово, тропнете Дунавско хоро на площада пред паметника на Дико Илиев, пийнете вино в Шато Бургозоне, хвърлете монетка във фонтана на байкалския Тритон и се снимайте на декора на “Blade Runner” в Никопол. Непременно ще се срещнем някъде по течението.

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Проф. д-р Андрей Захариев за Северозапада с гордост и оптимизъм

Проф. д-р Андрей Захариев е роден във Видин. Завършва висше образование в СА „Д. А. Ценов“ през 1994 г. и защитава докторска степен през 1999 г. в областта на инвестициите в човешкия капитал. Доцент е от 2001 г. с хабилитация по управление на дълга и е професор от 2012 г. с втора хабилитация по фискална децентрализация. Научен ръководител на над 10 успешно защитили докторанти от България и чужбина. От 2004 до 2008 г. е Председател на УС на Националната асоциация на председателите на Общински съвети в Република България. Главен редактор е на списание „Народностопански архив“, „Доктор хонорис кауза“ е на Донецкия национален университет „Василий Стус“, Украйна. С над 200 научни публикации по финанси и икономика. Учредител и председател на УС на академична фондация „Проф. д-р Минко Русенов“. Семеен, с три деца.

Кажете ни каква е вашата връзка със Северозапада на България?

Роден съм преди 49 години през месец март във Видин и съм зодия риби. Завърших първия випуск на ЕСПУ „Васил Левски“ със спортен профил лека атлетика. Тренирах пет усилени години с треньор нашия олимпиец в дисциплината хвърляне на диск Емил Владимиров. Успехът дойде със сребърен медал на републиканското лично-отборно първенство на националния стадион „Васил Левски“ през далечната 1986 г., когато сред талантлива генерация от десетина атлети от набор ‘71 буквално всеки можеше да бъде медалист. Уви обаче, спортът е и огромно натоварване и контузии, които логично ми подсказаха, че трябва да избера друг път и посока за развитие. И макар че завърших със златна значка и пълно отличие средното си образование, ежедневните 6-часови тренировки, всеотдайна работа на треньорите и клубната принадлежност към „Бдин“ Видин дадоха най-ценния урок:

„Успехът в състезанията идва, когато си част от силен отбор, когато с теб е мотивиран професионален треньор, но най-вече когато даваш душа и сърце в тренировките!“

Този житейски урок прилагам всеки ден в академичната ми кариера и като „треньор“ на моите студенти изисквам подготовка и енергия, които да направят от всеки изпитван – златен медалист! Именно дунавска България остана моя дом, създадох семейство, имаме трима прекрасни синове. Най-големият е роден във Видин, а малките братя са родени в Свищов, където с моята съпруга сме хабилитирани преподаватели в СА „Д. А. Ценов“.

Вие живеете край Дунава, как се промениха речните ни градове по северната граница в последните 30 години?

Градовете край Дунав са повод за родолюбие и краеведска гордост. Промяната в дунавските градове е факт в две посоки – и негативна и позитивна. Имаме мащабна емиграция и отрицателен прираст, съчетан със закриване на редица производства, формирали заетост на десетки хиляди във Видин, Враца, Плевен, Свищов, Русе, Силистра и т. н. Паралелно с обезлюдяването на селата и ниските доходи имаме логично двата най-бедни региона на Европа.

Алтернативно е позитивен факт, че се инвестира в завършване на магистрала „Хемус“, скоростните пътища Ботевград – Видин и Велико Търново – Русе са вече реални проекти с уточнени трасета, финансиране, а и вече нов асфалт. Успоредно имаме и нова трансгранична транспортна свързаност чрез моста „Нова Европа“ при Видин – Калафат. Но реката все още е една голяма водна граница. Съседна Румъния остава едновременно близка, но и далечна, недостъпна. Затова напълно споделям визията, че „Мостовете свързват хората“.

Радетел сте на изграждане на мостове на река Дунав. Разкажете по-подробно защо трябва да се инвестира в такива съоръжения?

В моя житейски път през последните 20 години имах трикратно възможността да подкрепя процеса на изграждане на мостове през реката в буквалния политически и инвестиционно-икономически смисъл. Първият и най-предизвикателен за мен като твърде млад регионален политик бе при одобрението на Дунавската стратегия на заседанието на бюрото на Европейската народна партия в немския град Регенсбург през март 2003 г. Като докладчик за България тогава имах възможността пред бъдещия председател на Европейския парламент проф. Ханс-Герт Пьотеринг, десетки евродепутати и ключови комисари да обосновава успешно необходимостта от приоритетнофинансирането от страна на ЕС на моста при Видин, както и ползата от одобрението на проекти за фериботни комплекси на предприсъединителния етап във всяка останала двойка градове в долен Дунав между България и Румъния.

Вторият форум бе през 2014 г. в Свищовската академия, когато с подкрепата на Съюза на икономистите в България, с председател родения в град Димово проф. Кръстьо Петков, Фондация „Конрад Аденауер“ и правителството на немската провинция Баден-Вюртенберг, формулирахме „Харта за ускорено и устойчиво развитие на регионите от Долен Дунав” с обосновка на нова ключова политика на ниво ЕС и Дунавския регион:

„Преодоляване на дефицита на транспортни възможности на българо-румънския участък на река Дунав чрез инвестиции (публични, частни и/или публично-частни) в нова инфраструктура, включително пет нови моста (Оряхово, Никопол, Свищов, Тутракан и Силистра) и удвояване на капацитета на моста Русе-Гюргево, допълващ европейската мрежа TEN-T за континентален (Север-Юг) и междуконтинентален (Европа-Азия) превоз на хора и стоки.“

Тази политика се залага устойчиво в дизайна на Интеррег програмата България – Румъния 2021-2027 г. И може би най-важното и отговорно предизвикателство бе работата по проекта за мост „Дунав юг“ Свищов – Зимнич или третия мост на Дунав, който намери визионерска държавническа подкрепа от премиерите Бойко Борисов и ВиорикаДънчила, като румънското правителство одобри (през пролетта на 2019 г.) Меморандума за строителство на моста чрез публично-частнопартньорство на база концесионното законодателство в ЕС. И макар че следващото румънско правителство да стопира процеса аз оставам убеден оптимист, че именно в най-южната точка на реката при Свищов може и трябва да има мост.

Как се променихте вие самия като личност в тези тридесет години?

Промяната е в посока замяна на романтизма с реализъм и трезва преценка за възможностите и предизвикателствата. Животът ми показа, че има и мед и жило. Като председател на свищовския общински съвет имах отговорността да бъдем заедно с кмета Станислав Благов в Общинския кризисен щаб през 2004 г. при преодоляването на трагедията с катастрофата в река Лим. Тогава се убедих, че грижата за децата, превенцията и училището трябва да бъдат национален приоритет, за да няма втори и следващи подобни случаи. Естествено изпитах на свой гръб какво е да бъдеш обект на завист и долнопробни атаки през социални мрежи и медии само защото се занимаваш с местна политика и си неудобенна статуквото. Но потвърждавам, че спортния дух, родолюбието и патриотизма остават завинаги част от моята личност и че ще продължавам да давам цялата си енергия за да бъде позитивната промяна в дунавска България факт!

Свищов е известен като градът на дарителите. Кажете ни нещо повече за дарителството днес.

От 1989 г. живея в Свищов и пътувайки с кораб на подводни крила тип „Метеор“ пристигнах на пристанището в Свищов като кандидат-студент и определено се изненадах от изглеждащия като съграден в планина иначе дунавски град. Свищов е градът на 100-те първи неща и именно там изгрява свободата на 27 юни 1877 г. В Свищов е заседавало Велико народно събрание, изградени с дарения са училища, църкви, читалище, като най-известното дарение си остава това на Димитър Апостолов Ценов от 1 септември 1912 г. Със своите 5 млн. златни лева за създаване на висше училище по модела на немските и австрийските бизнес университети оценявам това дарение като може би най-рентабилната инвестиция в сърцето на Централна Северна България. Неслучайно първият учебен план в свищовската Алма матер е взаимстван от Harvard Business School. С десетки хиляди випускници, вече 85 години свищовската академия е ковачница на кадри за икономиката и финансовата-кредитната система на страната.

Тази година се появи един нов вирус. Това ни принуди да минем онлайн. Как решихте тази задача в Академията?

COVID-19 е пандемия с глобален опустошителен ефект. Няма незасегната сфера. Няма страна без жертви, нито здравна система, напрегнала докрай своите ресурси в името на оцеляването на максимален брой граждани и пациенти. В тези засегнати сфери образованието е лицето на държавническата политика за инвестиции в бъдещите генерации предприемачи и работещи. И затова преминаването в режим на онлайн обучение бе логичен и удачен отговор.

Факт е, че в лицето на министър Красимир Вълчев образователната система има държавник с мениджърски качества, който адекватно и прецизно формулира политики и решения на трудните предизвикателства, свързани с епидемията. Във висшите училища отговорът бе сякаш по-лесен, навярно и заради устойчивото развитие на дистанционната форма на обучение, която интегрира не само технологични решения за онлайн образование, но и светая светих на електронните платформи – цялостно осигурените с дигитални обучаващи статични и динамични ресурси учебни курсове, електронни библиотеки, видео лекции и тестови модули.

Имах възможността през 1999 г. да получа пионерен мандат в СА „Д. А. Ценов” като координатор на току що основания Център за дистанционно обучение. Вече над 30 000 дипломирани свищовски магистри, а скоро и бакалаври в дистанционна форма могат да потвърдят, че електронното обучение в XXI в. е обективна реалност. Особено днес в пандемични условия е единствена опция за организация на учебния процес.

Когато говорим за висше образование, Северозапада остава малко встрани. Какви са възможностите за младите хора от района да учат в Стопанската академия в Свищов? С какво можете да ги привлечете в малък град покрай Дунав?

Свищов е един от градовете, който макар и с необластен статут, попада в първите 40 града на България и в редица години е надминавал по население поне няколко областни центъра. Именно Стопанската академия прави от Свищов уникален като дух и среда за обучение град. Само тук в момента на студенти се осигуряват безплатни реновирани общежития и стипендиантски програми от най-реномирани банкови, застрахователни и бизнес институции. Десетки наши успешно защитили докторанти и магистри са на ключови места в стопанския, обществения и политически живот. Не случайно сектор „Финансови и застрахователни дейности“ е в топ три на най-високо заплатените отрасли, а ръководения от мен като декан факултет Финанси обучава именно в специалностите финанси и застраховане и социално дело. Затова Свищов е привлекателен център за икономическо висше образование, защото той е и избор не само на студентите, но и на техните родители.

Столицата, а и други големи академични градове, освен да дават възможности вече са и среда с особени рискове, включително и в криминогенен аспект. Затова е логично, че философията на академичен Свищов е тази на Хайделберг и Гьотинген – малък град с голяма академична институция. Не случайно при нас сред най-силните ни студенти са възпитаници на гимназии от Видин, Монтана, Враца и Плевен!

Какво правите в свободното си време, имате ли някакво хоби?

И двамата ми родители са работили в библиотеки и логично от тях имам любовта към книгите. Спортувам баскетбол, тенис на маса и шах. Често гледам и геймърски турнири благодарение на най-големия ми син Александър, който участва успешно в отборния формат на платформата Smite. Но и свободното време не е много. Научен ръководител съм на петима докторанти и на две магистърски програми, включително на английски език и за „двойна диплома“. Администрирам уеб сайта finance1952.com и няколко групи в социалната мрежа.

Дунавската храна и вино са сравнително непознати за повечето българи. Как може да се промени това?

Чрез регионален кулинарен продукт. Чрез работа на органите за местно самоуправление по налагане на Дунав като туристически маршрут, граница на старата римска империя и настояща артерия за водни атракции и пътешествия. Тук мястото и ролята на НПО сектора и медиите са огромни!

Предстоят светлите рождественски празници. Какви са традиционните ястия във вашето семейство. Как празнувате в семейна среда?

Установявам, че с моята съпруга определено имаме кулинарни заложби. На моменти и синовете ни изненадват с приготвени от тях ястия. Запазена територия за мен си остава новогодишната баница с късмети по „тайна“ семейна рецепта от бащиното ми село Салаш, Белоградчико и пълнената с ядки и сушени плодове печена тиква за трапезата за Бъдни вечер. Иначе празнуваме със съпруга ми Галя, синовете и нашите родители край сгряващия огън на камината с класическа трапеза и чаша домашно вино. От тази година вече имаме и първа реколта от бял отел – специално донесен като разсад от село Раброво от Северозапада и засаден в двора на къщата ни в Свищов.

Как си представяте Дунавска България след 5 години?

С оптимизъм, но и с борба за Макрорегионална стратегия условно наречена „Северен растеж“, с фокус двата най-бедни региона на ЕС, разположените в Дунавската равнина – Северозападния (BG31) и Северния централен (BG32). Трябва ни догонващ растеж и ускорена конвергенция на дунавска България чрез мащабни инвестиции в транспортна свързаност. Винаги ще твърдя, че изпреварващото развитие на българския юг се дължи в голяма степен и на позитивния трансграничен ефект от силните икономика на Гърция и Турция. Улесненията в транспортните коридори през границата на юг с новите КПП-та още повече привличат инвеститори и инвестиции от южните ни съседки, но тези инвестиции уви, спират до билото на Балкана. Със строежа на тунела под Шипка, завършването на „Хемус“ и скоростните пътища към Видин и Русе всичко след пет години от бъдеще време, ще е обективна реалност.

Какво мислите за социалното предприемачество? Има ли бъдеще за него в Дунавска България?

Социалното предприемачество е трансмисия между обществото и бизнеса и то в територия, където капиталовата инвестиция не е толкова рентабилна, но социалната отговорност за подкрепа на общности в затруднение е с огромен заряд. Изпращаме десетилетие на натрупани здравни и социални проблеми, на дразнеща регионална диспропорция между севера и юга, между столица и останалата иначе огромна територия.

Днес най-доброто лекарство за социалното изключване е именно социалното предприемачество. Чрез него и най-маргинализираната група, домакинство или дори отделна личност може да намери своя житейски смисъл и кариерна заетост. В Дунавска България може и трябва да направим от дефекта – ефект. Огромна е територията на Дунавската равнина, Предбалкана и Балкана. Стотици села се обезлюдяват, има хиляди запуснати имоти, които струват колкото месечната заплата на IT специалист, работещ в София. И всичко това е възможност. Кризата с COVID-19 ни научи да търсим сигурността на втория дом, далеч от града, в българското село, и защо не то да е от българския северозапад!?

Какво не питахме, а искате да ни споделите?

Живеем в страна, територия на исторически битки, преселения на народи, победи и загуби, радост и сълзи. Историята от 1300 години ни е отредила да бъдем една от люлките на европейската цивилизация. Нашата азбука е една от трите официални азбуки в ЕС. Имаме наша мисия, имаме нашата надежда, но и отговорност като личностно поведение и ценности – нека не завиждаме, „hate-ваме” и гледаме през оградата в двора на съседа по-малко. Време е успеха, таланта и предприемачеството да бъдат обект на подкрепа, добра дума и пример за подражание! Вярвам в доброто настояще и бъдеще на дунавска България, моя роден видински край и академична обител в първия свободен град – Свищов!

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.