„Абагар“ и силата на символите

„Абагар“ и силата на символите

За жалост понякога чуваме гледната точка, че българите нямат поводи за национална гордост. Ако това бъде възприето от подрастващите, резултатът би бил генерация от бъдещи емигранти. Във времена на големи промени в глобален мащаб местният патриотизъм сякаш не се забелязва достатъчно. По-рядко се отчитат постиженията на хората от селото или квартала, а вместо това се следят силните на деня или инфлуенсърите в социалните мрежи. А какво остава за исторически личности, които са променили съдбата на цял един народ?

В следващите редове ще ви представим един ярък пример – издаването на първата печатна книга на новобългарски език, появила се в Рим през 1651 г. Вероятно повечето българи са чували за „Абагар“, някои може би го свързват и с нещо конкретно. Но колко от нас знаят нещо за автора на книгата епископ Филип Станиславов, който с право се определя като един от тримата големи в Чипровската книжовна школа, редом с Петър Богдан и Петър Парчевич?

През лятото на 2024 г. ще се навършат 350 години от смъртта на тримата велики българи, които са част от националната гордост, към която по-често трябва да се обръщаме. Любопитно е как ще бъдат почетени в наши дни и с какво „Абагар“ може да привлече вниманието на младото поколение. Сега е модерно човек да бъде известен, да го следват в социалните мрежи, да трупа бърза слава. Споделянето в тези платформи е като писането на пясъка на плажа, всяка нова вълна заличава предишното. За разлика от днес в средата на XVII в. писането и споделянето са били привилегия на просветените, а издаването на книга е било цяло приключение.

Подобна е съдбата на книгата „Абагар“, която е написана в село Трънчовица, след това издадена в Рим след благословията на папата и разпространявана из целия модерен свят. Нейни копия днес се пазят в различни държави от Копенхаген до Казан, от Болоня до София. Любопитна е съдбата на софийското копие, което случайно е открито в началото на ХХ в. от служител на Националната библиотека по време на описване на стари вестници. И така модерната ни държава по случайност се сдобива със своето копие. Но как този предприемачески подвиг на Никополския епископ Филип Станиславов може да бъде разбран днес?

През лятото на 2022 г. група ентусиасти стартират кампания за създаване на литературен маршрут покрай река Дунав, посветен на книгата „Абагар“ и делото на нейния автор. Родом от село Ореш, живял в Трънчовица, погребан в Никопол, Филип Станиславов е енигматична личност, която заслужава да намери своето достойно място в пантеона на българските възрожденци.

Никопол Никопол Никопол

С помощта на съвременните дигитални технологии копието на „Абагар“ оживява в триизмерен вариант като холограма и добавена реалност. Техническото изпълнение е дело на група студенти от Русенския университет, под надзора и със съдействието на техните преподаватели от катедра „Телекомуникации“. Общинското ръководство в Никопол с радост подкрепя тази инициатива и в новосъздадената музейна сбирка в града се планира „Абагар“ да бъде показван чрез добавена реалност, както и други местни артефакти. Изключителен интерес представлява и скалната църква „Свети Стефан“, разположена недалеч от града на брега на Дунав. В нея по времето на Филип Станиславов са били отслужвани литургии за католиците в района, при все че тази църква в оригиналния си замисъл е православна. Сега тя е обект за културен туризъм, а триизмерно нейно копие ще може да бъде видяно чрез добавена реалност в музейната сбирка на Никопол.

И това не е всичко. Идеята на тези ентусиасти родолюбци е холограмният „Абагар“ да бъде показван и на други места в страната, които по някакъв начин са свързани с автора и неговата историческа епоха. Най-естественото подобно място е Историческия музей в Чипровци, който съхранява паметта за Чипровската книжовна школа и тримата и големи автори. С помощта на дарители предстои да бъде оборудвана музейната сбирка в Никопол със специална техника за холограмно възпроизвеждане на образи. Вече се планират и национални чествания през лятото на 2024 г., когато се навършват 350 години от смъртта на Епископ Филип Станиславов.

Повече за „Абагар“ и Филип Станиславов, можете да прочетете тук и тук.

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Видин и забравените градски ценности край Дунав

Видин и забравените градски ценности край Дунав

Новината, че Хасково измести Видин като икономически най-бедната област в България, едва ли много радва хората от Северозапада. Особено след стряскащите резултати от последното преброяване на населението (2021 г.), които показват намаляване на населението с 1/4 за 10 години. И все пак дали тази тенденция засяга само българските градове или е общ феномен в цяла Източна Европа?

След падането на Желязната завеса голяма част от младото градско население покрай Дунав се отправя към столичните градове София, Букурещ, Белград и Будапеща или в посока Западна Европа. Тази тенденция продължава и сега, като темповете са различни. Но в общият контекст на напускане на малките и средни по размери дунавски градове ситуацията във Видин изглежда закономерна.

Колко е голям един дунавски град?

Средната големина на градовете в дунавските държави е различна. В България има 257 града средно с население около 20 000 жители. Подобни са мащабите за градовете в Унгария и Словакия, а в Румъния средното население на градовете е 40 000 жители. Нарастването на населението на Видин в периода между 1944 и 1989 г. се дължи на ударната индустриализация, което води до няколко последици. На първо място областният град увеличава своето население над три пъти (от 18 000 през 1946 г. до 62 000 през 1985 г.) За сметка на това населението в област Видин като цяло намалява за същия период два пъти. Очевидно плановата икономика не работи ефективно и това се вижда в първите години на демократични промени, докато се стигне до ново равновесно положение. През 2021 г. то е следното – областният център Видин има около 35 000 жители а цялата област –  около 75000. И въпреки намалението на населението, градът все още е сравнително голям за мащабите на България. Това говорят числата, но човешките съдби казват друго. Област Видин продължава да бъде една от най-бедните икономически зони в Обединена Европа.

Предизвикателствата на съвремието

Бедността във Видинско изглежда крайно нелепо поради няколко причини. На първо място са почвите в Златорожието, които са сред най-плодородните в цяла Европа. Също така връзката с Румъния и Европа през Дунав чрез нов мост, което все още не се използва поради лошите пътища и окаяното състояние на железницата. Пътните връзки могат да бъдат подобрени, но почва в Европа никой не произвежда. Освен това във Видин се намира може би най-доброто предприятие за производство на българско кисело мляко, което притежава и собствеността на патентите върху щамовете на млечно-киселите бактерии. Това е глобален ресурс, който всички свързват с България. Логично е това да носи добавена стойност за целия видински район. Вероятно скоро и това ще започне да се случва. И все пак защо Видин продължава да затъва?

Дунав

Перспективите за утрешния ден

Едва ли някой в момента си представя разцвет в района на Видин в следващите 5-10 години. Разбира се бъдещето е пред нас и всичко зависи от нас. Нагласите сега са песимистични, но на фона на цялостното развитие на света в последните години, трябва да бъдем оптимисти. Северозападът е сравнително спокойна зона – далеч от големи военни конфликти, далеч от големи земетръсни разломи, с чудесна и непокътната природа и без големи индустриални замърсители (поне в последните години). Самият Видин притежава прекрасно културно наследство, което сякаш започва да се оценява от местната общност и вече се наблюдават първите опити за неговото съживяване. Ремонтът на Синагогата продължава, а в плановете на общината е използването и на старата дизелова централа за целите на културния живот. Постепенно започва да се възражда и славата на винарския регион между Видин и Ново село, където вече се правят сериозни инвестиции. Фермерската храна постепенно започва да се оценява като местен ресурс и вероятно скоро ще се намерят пазари и в по-големите градове на страната. Но като цяло видинчани са песимисти за бъдещето, може би защото все още към района не се насочват големи инвеститори. Все още няма и местен университет, ако изключим филиала на Русенския университет „Ангел Кънчев“.

Баба Вида Видин

План за действие

Градският разпад сега може да бъде овладян и направляван, за да има бъдещо развитие. Това за град като Видин е изключително важно, защото той е планиран да се развива в няколко концентрични кръга, които притежават своя собствена идентичност. Старият градски център, където има смесица от различни архитектурни стилове, може и трябва да бъде предмет на целенасочено поддържане и възраждане, което ще носи не само приходи от туризъм, но и от развитието на нематериална култура – фестивали, филмови продукции, младежки инициативи и др. Новите урбанизирани зони, които са резултат от ударната социалистическа експанзия, могат и трябва да бъдат поддържани в по-добро общо състояние с надеждата да бъдат възродени за нов живот след години. Индустриалните зони са налични и добре подредени в цялостния градски план, трябва обаче малко повече усилия за привличане на сериозни инвеститори. Работната ръка ще се завърне при правилно планиране на инвестициите и поддържането на предприемаческата среда. В България вече имаме много добър пример от дейността на Социалния фонд в Община Крумовград, който стимулира точно това. Създаден през 2019 г. с основна цел да подпомага стартиращи предприемачи в общината, които нямат връзка с донора на фонда – мината за добив на злато. Имаме и опита на „Тракия индустриална зона“, където си партнират няколко общини с гражданския сектор за привличане на свежи капитали. Инициативата започва през 1996 г. от община Марица, като постепенно се разраства и обхваща няколко новообразувани индустриални зони в област Пловдив.

Видин Дунав

Видин – град за влюбване

Всичко казано дотук може би изглежда малко странно в очите на местните хора, които от десетилетия наблюдават разпадането на града и целия регион. То обаче се базира на анализите, публикувани в „D+ Atlas“ от голям екип урбанисти и социолози, работили последните няколко години в шест дунавски държави. Резултатите от техните изследвания са събрани в Дунавски атлас, който картографира скритите богатства на малките и средни дунавски градове. На Видин е обърнато специално внимание като един от ключовите ресурси на дунавското културно пространство.

Съдбата на Видин едва ли ще е по-различна от тази на Лом, Силистра и Тутракан. Дори университетски градове като Русе и Свищов страдат от масово напускане на активните си млади хора. Но все още надежда има и тя се крие точно в самите проблеми. Ковид мерките накараха много млади българи да преоткрият България чрез пътешествия из страната. Вълната от зелени мигранти залива от 2020 г. много части на страната. Заразителният пример на община Габрово, където само за две години има нови 900 жители по селата, може и трябва да бъде използван. Габрово е единствената българска община, попаднала в престижен списък от 100 иновативни европейски общини с фокус върху декарбонизацията, въпреки намаляващото и застаряващо население в областта.

В един град, намерил новото си равновесно състояние, намаляващият брой жители е само временен проблем. Умните градове използват ефективно всички собствени ресурси, а когато системата работи добре, гостите постепенно се превръщат в постоянни жители. И нека не забравяме, че Видин е едно много романтично място на бреговете на най-европейската река, с дълга история, която помни не само разцвет, но и много критични моменти. След лошото винаги идва добро, ако гледаш с погледа на влюбения млад човек в бъдещето.

Снимки: Гавраил Гавраилов и Весела Николаева

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Дунав – път без граници

Дунав – път без граници

В популярната книга „Данубио – биографията на една река“ Клаудио Магрис споменава България като най-дивата и непозната част от Европа. Хората са чисти и почтени, обичат да пият ракия и да вярват в суеверия. Обиколката му в Северозапада започва от Видин и преминава през страната на верблюдите, а негов гид е самият Йордан Радичков. Действието се развива в годините на социалистическия икономически разпад, малко след кампанията „1300 години България“. Заради тази своя книга Магрис е сред фаворитите за Нобеловата награда за литература, както и Радичков. И двамата така и не успяват, но си остават ярки звезди в дунавското културно пространство.

40 години по-късно Българският Северозапад е икономическата пустиня на Европа, а дунавското културно пространство прави опити да се възроди. Това се случва въпреки тежката икономическа ситуация, войната в Украйна и лудешкия бяг за долари на младите хора. Отварянето на границите в ЕС предизвика небивал интерес към ниско платени работни позиции в по-развитите европейски държави, а малкото останали млади хора в района постоянно се ослушват за нещо атрактивно в София или там, където реденето на павета не е голям проблем.

И все пак как да го възродим този див Северозапад е въпрос с много неизвестни. Може би едно от решенията се крие в разбирането за Дунав като път, а не като граница. Такива са и целите на приключилия в края на 2022 г. проект „ДАНУРБ+“. Като всяко подобно начинание с европейски пари трябва да бъдем умерени оптимисти и да гледаме скептично на заявените резултати. Но с какво този проект е по-различен?

Етикет за качество „ДАНУРБ

Визионерите в екипа на проекта „ДАНУРБ+“ създават Дунавска асоциация с център в Будапеща. Основната и задача е да подкрепя дунавското културно пространство чрез обща мрежа от обекти, обединени в етикет за качество в туризма. Подборът е дълъг и труден, не всички местни предприемачи откликват на поканата, но първата стъпка е направена. През лятото на 2022 г. започва процесът по сертификация към ЕК, българските номинации са 41, сред тях има винарски изби, биопроизводители, читалища, фестивали и дори цял културен пейзаж в лицето на Улпия Ескус. Областите Видин, Враца и Монтана също имат своите представители, целта е през лятото на 2023 г. гостите на района вече да имат достъп до обекти, събития, продукти и услуги, които съхраняват дунавската културна идентичност и са част от голяма мрежа, в която членуват над 250 предложения от делтата на Дунав до Братислава.

Дунавски атлас за градско развитие

В рамките на проекта са направени поредица от теренни изследвания на различни по мащаб малки и средни дунавски градове. Проблемите навсякъде са идентични, а урбанистите в проекта „ДАНУРБ+“ предлагат своите решения за алтернативно градско развитие. За България тези фокус точки са Видин, Никопол и Силистра. Екипът е разнообразен, включва професори и техните екипи от архитектурни факултети в Белград, Букурещ, Братислава, Будапеща, Тимишоара и София. Резултатите са безкрайно любопитни, а премиера на атласа бе направена по време на финалната конференция на проекта, проведена в средата на декември 2022 г. в Будапеща.

„Очите на Дунав“

Сред забележителните резултати от проекта е заснемането на документален филм, който обхваща 12 малки истории в шест дунавски държави. В България темите са свързани с почитането на паметта на жертвите на комунистическия лагер в Белене, както и традициите и културното наследство на дунавските власи. За сценарий на филма служат журналистически материали, създадени по време на теренните проучвания в района. И двете истории са свързани в известна степен с Видин. Страстта на Антонина Лозанова към проучването на местните традиции е описана в сюжета за власите. Опитите на проф. Стоян Проданов да възроди римското културно наследство чрез различни исторически възстановки попада в интереса към Белене, но и не само. Създаденият от него Първи италийски легион в Свищов участва редовно и на тематичните исторически събития във Видин. Целта на филма е да покаже, че колкото хората покрай Дунав изглеждат различни, толкова те са и самобитни като носители на общата дунавска култура.

Местните символи като пътна карта

Като част от работата по проекта „ДАНУРБ+“ се оформят ярки местни символи, които по някакъв начин изглеждат пренебрегнати или забравени. Например във Видин това е Дизеловата централа, която подлежи на цялостен ремонт, подобно на Синагогата. Подобен подход за възраждане на местен символ, който да се превърне в пътна карта за местната общност може да се нарече и „акупунктура“. По аналогичен начин в района на Никопол това се очертава да бъде паметта за първата печатна книга на новобългарски език „Абагар“, създадена през 1651 г. от представителя на Чипровската книжовна школа Епископ Филип Станиславов. На много места покрай Дунав местните символи могат да бъдат споделени и с градове близнаци. За Видин това е напълно логична перспектива след откриването на втория български мост през реката. Сега остава повече хора да повярват в тези идеи и да ги последват по примера на градове като Голубац и Сомбор в Сърбия и Печ и Естергом в Унгария. Там също се наблюдава напускане на млади хора, липса на социални перспективи, но с правилни намеси в градската среда се създава усещане за надежда. Особено впечатляващи са резултатите във Вуковар, където 30 години след края на военния конфликт градът вече е сред атрактивните места за стрийт арт чрез фестивала Вуковарт. Там все още местното население е два пъти по-малко в сравнение с военната 1991 г., но вече се усеща желание за възвръщане на старата слава на този дунавски град.

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Първа балонена фиеста организират от Центъра за приключения в Белоградчик

Първа балонена фиеста организират от Центъра за приключения в Белоградчик

Отсега си планирайте посещение в Северозапада през дългия уикенд за Деня на Независимостта. От 18-и до 22-ри септември 2021 г. над Белоградчишките скали ще се проведе първата балонена фиеста в страната. В нея се очаква да се включат една дузина балони с екипажи от поне пет държави. Финансовата подкрепа за събитието е подсигурена от фондация „Америка за България” като част от тяхната кампания за популяризиране на туризма в Северозападна България.

Идеята

Идеята да предложи не просто посещение, а незабравими изживявания в Белоградчик, е на Евтим Стефанов. Той е от Видин и през 2020 г. създава Център за приключенски туризъм в Белоградчик. Офисът на новата туристическа инициатива е разположен в центъра на курортния град. След силния старт през 2020 г., въпреки пандемията и липсата на чуждестранни гости, екипът на центъра се надява на стабилен туристически интерес и през топлите месеци на 2021 г.

В Приключенски център Белоградчик посетителите могат да наемат гид за пешеходна обиколка до различни тайнствени места из близките скални образувания. Там те могат да разберат любопитни факти за скалите, взирайки се в причудливите им форми. Най-запалените по езотериката могат да полегнат в някоя обредна ямка на хиляди години и да се заредят от енергията на Земята.

Евтим Стефанов твърди, че хората са жадни за приключение – особено сега. Човек не може да стои затворен дълго време и да не поиска да направи нещо адреналинно. От Центъра за приключения предлагат точно това – туристът да се свърже с природата, да се разходи с колело или да изпита нещо друго като разходка с балон или плаване с драконова лодка в Рабишкото езеро.

За безстрашните

Разходката с балон е въздушно приключение, което е от най-малко опасните в сравнение с всички останали възможности като скокове с парашут или летене с парапланер. Балонът се движи изключително плавно без никакви сътресения, без турболенции, без резки промени в посоката. Разбира се има два типа хора – едните, които ги е страх, и другите, които не ги е страх. Отивайки към Белоградчик, по-добре е да оставите страховете си у дома.

Приключенският център има за цел не само да вдига адреналина. Сред по-безопасните забавления е импровизирано състезание с драконови лодки в Рабишкото езеро или разходка с моторна лодка в сините води на Дунав. За по-романтичните натури се предлага отвеждане до спокоен речен плаж, където да си отдъхнат, съзерцавайки красотата наоколо. Плажовете на Дунава през лятото сменят местата си, пясъчните коси понякога се появяват вътре в реката и това придава допълнителен чар, защото само месец по-късно мястото може вече да не съществува, погълнато от водите. Ако всички имаме късмет, през юли отново ще се насладим и на оперния фестивал в Белоградчик. Изданието му през 2020 г. бе отменено заради наложените мерки. Освен на основната сцена на Крепостта под скалите, част от програмата се провежда и в пещера Магурата.

За гастрономите

Белоградчишкия район предлага и много интересни кулинарни преживявания. В сърцето на торлашката земя задължително трябва да опитате косачко кисело или бел муж. Местните винарски изби напоследък са популярни с успешните си винени експерименти. Символично за района е гроздето от сорта гъмза. От Боровица до Ново село има поне пет чудесни дестинации за винен туризъм, където може да се насладите на гъмза в комбинация с местни храни (повече за него можете да вдите в нашия материал „Дегустация на вина от Северозападна България”.

И за ценителите на традицията

Видинско предлага възможности и за любителите на традициите. Стакевските баби са чести гости на фолклорни фестивали, но за туристите в района на Белоградчик могат да бъдат организирани специални етнографски вечери с тяхно участие. Те изпълняват турлашки песни и приготвят характерни за Стакевци гозби. Също са любопитни жените от читалището в Бойница, които плетат пъстри вълнени чорапи, събрали уменията и любовта им към Златорожието.

За всички тези предложения може да се доверите на организацията на Евтим Стефанов и Центъра за приключения в Белоградчик. Ако сте особено послушни Евтим може да ви заведе да се запознаете със самодивите от село Шишенци, а за любителите на тихите игри той е подходящ спаринг партньор за шах. За актуални предложения може да следите сайта на организацията.

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Градешкият манастир край Враца отново приема поклонници

Градешкият манастир край Враца отново приема поклонници
Снимки: Славена Етугова

В историята на българския народ поклонението и смирението вървят ръка за ръка. Поклонението е духовно пътуване към себе си. Обект за поклонение са светите места, свързани по някакъв начин с религията. За България това са преди всичко нашите православни манастири.

Врачанският край е една от твърдините на христовата вяра по българските земи. Може би най-малко познат от манастирите във врачанско е Градешкият манастир „Св. Йоан Предтеча”. Той се намира на 38 км северозападно от Враца, на 36 км североизточно от Монтана, на 1,5 км. западно от село Градешница и на около 2 км южно от десния бряг на река Огоста. Комплексът се състои от вътрешен манастирски двор, обграден от каменни зидове. Двуетажните жилищни постройки са издигнати през 1865 г. и са свързани в ъгъла на втория етаж с малък параклис „Св. Иван Рилски”. Районът, в който е разположен манастирът, е изключително живописен. Намира се на хълм, заобиколен от трите страни с виещ се в подножието му каньон, свързан чрез тясна ивица с прилежащото плато.

Ново начало

Манастирът има стара история, но в един период от време е бил база за почивка на АЕЦ „Козлодуй“. От 2020 г. е отново действащ, а игумен е младия монах отец Спиридон, който с голям ентусиазъм посреща поклонници в светата обител. Дълги години манастирът не е бил място за богослужения, а сега хора идват все още рядко.

Снимки: Славена Етугова (Поклонническо-просветен център "Св. Йоан Рилски" при Софийска митрополия)
Снимки: Славена Етугова (Поклонническо-просветен център „Св. Йоан Рилски” при Софийска митрополия)

Сигурни данни за това, че манастирът е бил действащ има от началото на ХІХ в. В двора му е запазен надгробен кръст на монахинята Гликерия, починала през 1921 г. През 1861 г. със средствата на жителите на съседното село Градешница била построена новата църква на манастира, изградена върху основите на по-стар храм. Четири години по-късно бил построен и параклисът „Св. Йоан Рилски Чудотворец” на втория етаж на жилищната сграда.

През 1972 г. църквата е ремонтирана и укрепена. В периода 2000-2001 г. интериорът на храма е изцяло подновен. Стените на църквата са канонично изографисани. Стенописите и иконите на иконостаса са дело на екип от иконописци и кописти под ръководството на професор Тома Върбанов от Национална художествена академия – София със средства от ръководството и работниците и служителите на АЕЦ Козлодуй. Стенописите и интериора са осветени на 24 юни 2001 г., храмовия празник на църквата, от Н. В. Врачанския Митрополит Калиник.

Храмовият празник на манастира е на 24-ти юни – рождеството на Свети Йоан Предтеча.

Снимки: Славена Етугова (Поклонническо-просветен център „Св. Йоан Рилски” при Софийска митрополия)

Възможности за престой

Градешкият манастир предлага възможност за нощувка и храна. На разположение на гостите са 33 места за нощувка и 40 места на открито и закрито за хранене. Обектът разполага със собствен охраняем паркинг за 30 места. Градешкият манастир е превъзходно място за венчаване и кръщаване.

До манастирът се стига лесно с кола от село Градещница, което се намира на североизток от град Монтана по посока град Оряхово на река Дунав.

За повече информация може да се свържете с игумена на манастира Отец Спиридон (0879173720), както и да разгледате профила на манастира във Facebook.

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Конкурсът за малки философи в Селановци стана национален и приема есета до 31-ви януари

Конкурсът за малки философи в Селановци стана национален и приема есета до 31-ви януари

Конкурсът за малки философи в Селановци получи национален статут и приема есета до 31 януари 2021 г.

Осем години след стартирането на конкурса за философско есе за деца до седми клас, той придоби национален статут. Организатор на конкурса е ОУ „Н. Й. Вапцаров” в село Селановци.

За организаторите

Училището е открито на 12 януари 1958 г. През различни периоди е било основно, средно и отново основно училище. Днес в него се обучават 142 ученици  в 7 паралелки от първи до седми клас. Има 4 групи за целодневна организация на учебния ден. В педагогическия екип работят 19 професионалисти, за които учителската професия е мисия. Училището работи по проекти, финансирани от национални и Европейски програми. Носител е на наградата „Златна ябълка” на НМД. Има изграден екип за личностна подкрепа в лицето на трима ресурсни учители, логопед и психолог.

Село Селановци е специално

Село Селановци е най-голямото в община Оряхово. Като брой на населението то дори надвишава общинския център, а кметът на общината също живее близо до центъра на селото. Селановци е известно със своите успехи в борбата и канадската борба. Но напоследък започна да се популяризира и чрез детския конкурс за философско есе. Темата му за „Малкия принц“ на Екзюпери идва по естествен път – пред читалището е изграден фонтан с персонажи от книгата на френския писател. Самото читалище „Смообразование 1894” е съорганизатор на конкурса, и е домакин на финалния етап от конкурса, който се провежда в първите дни от пролетната ваканция на учениците. Голямата зала на читалището е впечатляващ театрален салон с 900 места, поддържан в перфектно състояние.

Конкурсът

Целта на конкурса „Малкият принц – Селановци 2021” е да  даде   възможност  за  творческа  изява  на  нестандартната  детска философска мисъл, провокирана от вечната мъдрост на „Малкият принц” по едноименното произведение на Антоан дьо Сент Екзюпери. Право на участие имат всички ученици от II до VII клас, запознати с произведението на Антоан дьо Сент Екзюпери „Малкият принц“, разделени в две възрастови групи: от II до IV клас и от V до VII клас.

Конкурсът се провежда в два етапа:

Етап 1

Първият етап е написване на съчинение на тема: „Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите”. Изисквания към съчинението – обемът да бъде до една стандартна страница, написана на компютър.

Училището – домакин очаква да ги получи на хартиен носител и на електронен адрес във формат Word. Крайният срок  е 31.01.2021г. (важи клеймото на пощенската или куриерската пратка) Съчиненията трябва да бъдат изпратени на адрес:

  • 3301 с. Селановци, общ. Оряхово, обл. Враца
  • ул. „Първи май“ № 5 , ОУ „Н. Й. Вапцаров”
  • За конкурса „Малкият принц”
  • и на електронен адрес : ou_vaptsarov@abv.bg

Авторите на отличените творби ще бъдат уведомени в срок до 05.03.2020г. на посочен от тях адрес, за първа възрастова група, че са класирани, а за втора възрастова група, че са допуснати за участие във Втори етап – „Среща на малките философи” в село Селановци.

„Среща на малките философи” – в село Селановци в първите два дни на пролетната ваканция 2021г.

Етап 2

Класираните участници за втория етап от втора възрастова група пишат съчинение в обем до 2 ръкописни страници, за 2 астрономически часа, пo една от следните мисли на Малкия принц, която ще бъде изтеглена в деня на заключителния етап:

  • „Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил”
  • „Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват”
  • „Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец”
  • „ Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки. „
  • „ Пустинята е хубава – каза малкият принц, – защото крие някъде кладенец…”

Наградите

Журито  ще класира ученическите произведения по възрастови групи. В състава на журито ще влязат представители на РУО Враца, СУ „Св. Климент Охридски”,  училището домакин и съорганизаторите. Всички участници в първия етап ще получат грамота за участие. На класираните на първо, второ и трето място в първия етап, за първа възрастова група, и във втория етап,  за втора възрастова група, ще бъдат връчени грамоти, купи/медали и материални награди.

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Надя Захариева: Хората сякаш преоткриха България, а красотата на Северозапада е поразителна!

Надя Захариева: Хората сякаш преоткриха България, а красотата на Северозапада е поразителна!

Надя Захариева има 17-годишен опит в инвестициите и банкирането. Била е мениджър инвестиции в програмата за финансиране на хотели в Българо-американска кредитна банка, а преди това в Българо-американски инвестиционен фонд. В продължение на 10 години е оглавявала програмата „Култура и изкуство” във Фондация „Америка за България“, а от две години е програмен директор на „Бизнес, предприемачество и технологии“ във фондацията. Участвала е в екипа, който създава първият детски научен център в България – „Музейко”. Автор е на „Чудо“ – книга с кратки разкази, издадена от „Колибри“ през 2016 г. Има и блог за пътешествия.

Кажете ни каква е вашата връзка със Северозапада на България?

Баба ми по майчина линия е от Чупрене.  Имам роднини в Белоградчик.  Отраснала съм с нейните разкази, като приказка безкрай – за селото, горите, трудния живот. Родила се е недоносена и са я слагали на топло в пещта, след като са опичали хляба.  Ловила е риба в потоците, гонила я е мечка, познаваше всички гъби и билки.  Съдбата я е отвяла в Благоевград, там се е омъжила, но само за родния си край говореше.  Толкова ме е впечатлила, а години наред все се разминавах със Северозапада. Когато най-после се озовах в Чупрене и намерих родната и къща, се разплаках.

Как го виждате района напоследък, пътувате често в земите на турлаците и власите?

Красотата на Северозапада е поразителна.  От широтата, изгревите и залезите на Дунава, аристократичният Видин, през Белоградчик, който сякаш е изваден от декора на филм за динозаври, до Враца с острите скали и спиращите дъха гледки.  Не мога да дам оценка за икономически напредък. Аз съм турист и забелязвам повече напредъка в тази посока. Многобройни къщи за гости, малки винарни, екологични ферми, ресторанти, културни събития, спортни инициативи като „Дунав Ултра” и подобряване на инфраструктурата. Последната ми приятна изненада беше пещера Венеца, която през 2015 г. е социализирана по много приятен начин. Хем красива, хем приключенска!  Забелязвам млади хора, които се връщат по родните си места и се захващат да променят средата, да направят нещо за този край.

Какво му липсва на Северозапада, за да просперира – хора, идеи, капитали, предприемачество?

Предизвикателствата в Северозапада са същите, като в останалите региони.  В цялата страна ги има проблемите с обезлюдяването, бягството на младите хора към големите градове и чужбина, ликвидирането на огромните промишлени предприятия. Но ми направи впечатление колко различно е отношението на хората към живота. Напоследък по-често пътувах по работа около Габрово, Разград и Враца.  Разградчани и габровци винаги те посрещат със самочувствие – нашият град е най-хубав, имаме си това и онова, направихме си ново това и онова. Във Враца непрекъснато чувах три реплики като мантра: това е най-бедният регион в Европа, тук гарга не каца и от нас чеп за зеле не става. Какъв чеп за зеле! Срещнах толкова кадърни, работливи, компетентни, пълни с енергия хора! Всъщност ето, може би му липсва нещо на региона: самочувствие и позитивизъм.

Тези дни обявихте победителите във вашите последни за 2020 г. конкурси. Бихте ли коментирали впечатленията ви от проектите в конкурса „Туризъм покрай Дунав“?

Миналата година за първи път пътувах по Дунава. Няколко дни обикаляхме между Оряхово и Белене. Такава красота! Има природа, има история още от неолита, през римско време до Средновековието, има интересни фестивали. Вече може да намери човек добри къщи за гости и места за хапване.  Но ако не те заведе някой, който познава района, както в случая нашият домакин Борис Бегъмов от „Дунав Ултра“, трудно може да се ориентира човек.

Туристите имат нужда от преживявания. Организациите, на които избрахме да помогнем, се стремят да развият точно това – преживяванията. От Видин до Силистра ще подкрепим създаването на туристическо съдържание. Музеят в Оряхово ще направи площадка за стрелба с лък на крепостта „Камъка“, край село Беляново ще се организират турове с каяци, в Кайнарджа ще почистят и маркират нова еко пътека по каньона на Сухата река, в Русе ще се оформи привлекателно място за отдих и общуване на кея до Морска гара.  Надяваме се, стъпка по стъпка, поречието край Дунава да се оживи и да стане привлекателно за туристи не само от България, но и от цяла Европа.

Какво мислите за социалното предприемачество? Има ли бъдеще за него в Дунавска България?

Социалното предприемачество в България прави първите си стъпки.  За него има място навсякъде, където може да се реши социален проблем чрез създаване на бизнес, който да издържа каузата дългосрочно. Фондация „Америка за България” подпомага развитието на социален бизнес чрез програмата „Предприемачество за нестопански организации” на Българския център за нестопанско право.  Това е мини-акселератор за социални предприемачи.  Подкрепили сме и директно няколко социални предприятия. Едното е „Чудната градина” на фондация „Свети Николай Чудотворец“ в Добрич. В градината работят младежи с интелектуални затруднения от Дневния център за възрастни и от Защитените жилища и произвеждат разсад за цветя и зеленчуци. Най-важното в едно социално предприятие е да постигне баланс между каузата и бизнеса, да не изостава едното за сметка на другото, защото тогава се губи устойчивостта.

Имате личен блог за пътешествия, как се отрази COVID-19 на съдържанието му?

За мен ковид кризата откри нови възможности. Пътувах повече из България и попаднах на нови места и преживявания. Летях с балон над Белоградчик, изпратих слънцето над Бузлуджа, влюбих се в античен тракиец в гробницата Оструша, загубих се из селца със странни имена в Централна България, опитах вината на Северозапада.  Забелязах, че всички малки хотели и къщи за гости бяха пълни през лятото. Хората сякаш преоткриха България. Мисля, че това ще продължи и през следващата година, докато отмине напълно ковид заплахата.

Наближава Коледа, какво традиционно приготвяте на вашата семейна трапеза. Можете ли да ни споделите някоя рецепта?

Моят специалитет е баницата с праз – истински ПРАЗник!  Тайната е в корите. Не мога да точа, не усвоих този висш кулинарен пилотаж от бабите си, но използвам корите на сач. По-дебели са и са почти като домашни.

Какво ви предстои през 2021 г. в личен и професионален план?

Предстоят ми много пътешествия, срещи с нови и интересни хора, приключения. В професионален план подкрепата за развитието на предприемачеството, бизнеса и технологиите ще продължи с пълна скорост, както и досега.

Какво не питахме, а искате да ни кажете за финал?

Един мой приятел до ден днешен вярва, че в популярния марш става дума за морска болест: „Тих бял Дунав се вълнува, Весе, лошу мий!”

И как така хем се вълнува, хем е тих. Че е тих, тих е, но нито е бял, нито е син. Дунав мени цветовете си. Залезите го украсяват в ярко оранжево, през деня слънцето го напича до сив металик, а край островите на Белене е загадъчно зелен. Напомня за приказката, в която чакаме да дойде златната вода, за да се топнем и от устата ни да заизлизат рози и жълтици.

Но вие не чакайте. Тръгнете веднага, щом можете. Идете на Айфеловата кула и крепостта Камъка до Оряхово, тропнете Дунавско хоро на площада пред паметника на Дико Илиев, пийнете вино в Шато Бургозоне, хвърлете монетка във фонтана на байкалския Тритон и се снимайте на декора на “Blade Runner” в Никопол. Непременно ще се срещнем някъде по течението.

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Проф. д-р Андрей Захариев за Северозапада с гордост и оптимизъм

Проф. д-р Андрей Захариев за Северозапада с гордост и оптимизъм

Проф. д-р Андрей Захариев е роден във Видин. Завършва висше образование в СА „Д. А. Ценов“ през 1994 г. и защитава докторска степен през 1999 г. в областта на инвестициите в човешкия капитал. Доцент е от 2001 г. с хабилитация по управление на дълга и е професор от 2012 г. с втора хабилитация по фискална децентрализация. Научен ръководител на над 10 успешно защитили докторанти от България и чужбина. От 2004 до 2008 г. е Председател на УС на Националната асоциация на председателите на Общински съвети в Република България. Главен редактор е на списание „Народностопански архив“, „Доктор хонорис кауза“ е на Донецкия национален университет „Василий Стус“, Украйна. С над 200 научни публикации по финанси и икономика. Учредител и председател на УС на академична фондация „Проф. д-р Минко Русенов“. Семеен, с три деца.

Кажете ни каква е вашата връзка със Северозапада на България?

Роден съм преди 49 години през месец март във Видин и съм зодия риби. Завърших първия випуск на ЕСПУ „Васил Левски“ със спортен профил лека атлетика. Тренирах пет усилени години с треньор нашия олимпиец в дисциплината хвърляне на диск Емил Владимиров. Успехът дойде със сребърен медал на републиканското лично-отборно първенство на националния стадион „Васил Левски“ през далечната 1986 г., когато сред талантлива генерация от десетина атлети от набор ‘71 буквално всеки можеше да бъде медалист. Уви обаче, спортът е и огромно натоварване и контузии, които логично ми подсказаха, че трябва да избера друг път и посока за развитие. И макар че завърших със златна значка и пълно отличие средното си образование, ежедневните 6-часови тренировки, всеотдайна работа на треньорите и клубната принадлежност към „Бдин“ Видин дадоха най-ценния урок:

„Успехът в състезанията идва, когато си част от силен отбор, когато с теб е мотивиран професионален треньор, но най-вече когато даваш душа и сърце в тренировките!“

Този житейски урок прилагам всеки ден в академичната ми кариера и като „треньор“ на моите студенти изисквам подготовка и енергия, които да направят от всеки изпитван – златен медалист! Именно дунавска България остана моя дом, създадох семейство, имаме трима прекрасни синове. Най-големият е роден във Видин, а малките братя са родени в Свищов, където с моята съпруга сме хабилитирани преподаватели в СА „Д. А. Ценов“.

Вие живеете край Дунава, как се промениха речните ни градове по северната граница в последните 30 години?

Градовете край Дунав са повод за родолюбие и краеведска гордост. Промяната в дунавските градове е факт в две посоки – и негативна и позитивна. Имаме мащабна емиграция и отрицателен прираст, съчетан със закриване на редица производства, формирали заетост на десетки хиляди във Видин, Враца, Плевен, Свищов, Русе, Силистра и т. н. Паралелно с обезлюдяването на селата и ниските доходи имаме логично двата най-бедни региона на Европа.

Алтернативно е позитивен факт, че се инвестира в завършване на магистрала „Хемус“, скоростните пътища Ботевград – Видин и Велико Търново – Русе са вече реални проекти с уточнени трасета, финансиране, а и вече нов асфалт. Успоредно имаме и нова трансгранична транспортна свързаност чрез моста „Нова Европа“ при Видин – Калафат. Но реката все още е една голяма водна граница. Съседна Румъния остава едновременно близка, но и далечна, недостъпна. Затова напълно споделям визията, че „Мостовете свързват хората“.

Радетел сте на изграждане на мостове на река Дунав. Разкажете по-подробно защо трябва да се инвестира в такива съоръжения?

В моя житейски път през последните 20 години имах трикратно възможността да подкрепя процеса на изграждане на мостове през реката в буквалния политически и инвестиционно-икономически смисъл. Първият и най-предизвикателен за мен като твърде млад регионален политик бе при одобрението на Дунавската стратегия на заседанието на бюрото на Европейската народна партия в немския град Регенсбург през март 2003 г. Като докладчик за България тогава имах възможността пред бъдещия председател на Европейския парламент проф. Ханс-Герт Пьотеринг, десетки евродепутати и ключови комисари да обосновава успешно необходимостта от приоритетнофинансирането от страна на ЕС на моста при Видин, както и ползата от одобрението на проекти за фериботни комплекси на предприсъединителния етап във всяка останала двойка градове в долен Дунав между България и Румъния.

Вторият форум бе през 2014 г. в Свищовската академия, когато с подкрепата на Съюза на икономистите в България, с председател родения в град Димово проф. Кръстьо Петков, Фондация „Конрад Аденауер“ и правителството на немската провинция Баден-Вюртенберг, формулирахме „Харта за ускорено и устойчиво развитие на регионите от Долен Дунав” с обосновка на нова ключова политика на ниво ЕС и Дунавския регион:

„Преодоляване на дефицита на транспортни възможности на българо-румънския участък на река Дунав чрез инвестиции (публични, частни и/или публично-частни) в нова инфраструктура, включително пет нови моста (Оряхово, Никопол, Свищов, Тутракан и Силистра) и удвояване на капацитета на моста Русе-Гюргево, допълващ европейската мрежа TEN-T за континентален (Север-Юг) и междуконтинентален (Европа-Азия) превоз на хора и стоки.“

Тази политика се залага устойчиво в дизайна на Интеррег програмата България – Румъния 2021-2027 г. И може би най-важното и отговорно предизвикателство бе работата по проекта за мост „Дунав юг“ Свищов – Зимнич или третия мост на Дунав, който намери визионерска държавническа подкрепа от премиерите Бойко Борисов и ВиорикаДънчила, като румънското правителство одобри (през пролетта на 2019 г.) Меморандума за строителство на моста чрез публично-частнопартньорство на база концесионното законодателство в ЕС. И макар че следващото румънско правителство да стопира процеса аз оставам убеден оптимист, че именно в най-южната точка на реката при Свищов може и трябва да има мост.

Как се променихте вие самия като личност в тези тридесет години?

Промяната е в посока замяна на романтизма с реализъм и трезва преценка за възможностите и предизвикателствата. Животът ми показа, че има и мед и жило. Като председател на свищовския общински съвет имах отговорността да бъдем заедно с кмета Станислав Благов в Общинския кризисен щаб през 2004 г. при преодоляването на трагедията с катастрофата в река Лим. Тогава се убедих, че грижата за децата, превенцията и училището трябва да бъдат национален приоритет, за да няма втори и следващи подобни случаи. Естествено изпитах на свой гръб какво е да бъдеш обект на завист и долнопробни атаки през социални мрежи и медии само защото се занимаваш с местна политика и си неудобенна статуквото. Но потвърждавам, че спортния дух, родолюбието и патриотизма остават завинаги част от моята личност и че ще продължавам да давам цялата си енергия за да бъде позитивната промяна в дунавска България факт!

Свищов е известен като градът на дарителите. Кажете ни нещо повече за дарителството днес.

От 1989 г. живея в Свищов и пътувайки с кораб на подводни крила тип „Метеор“ пристигнах на пристанището в Свищов като кандидат-студент и определено се изненадах от изглеждащия като съграден в планина иначе дунавски град. Свищов е градът на 100-те първи неща и именно там изгрява свободата на 27 юни 1877 г. В Свищов е заседавало Велико народно събрание, изградени с дарения са училища, църкви, читалище, като най-известното дарение си остава това на Димитър Апостолов Ценов от 1 септември 1912 г. Със своите 5 млн. златни лева за създаване на висше училище по модела на немските и австрийските бизнес университети оценявам това дарение като може би най-рентабилната инвестиция в сърцето на Централна Северна България. Неслучайно първият учебен план в свищовската Алма матер е взаимстван от Harvard Business School. С десетки хиляди випускници, вече 85 години свищовската академия е ковачница на кадри за икономиката и финансовата-кредитната система на страната.

Тази година се появи един нов вирус. Това ни принуди да минем онлайн. Как решихте тази задача в Академията?

COVID-19 е пандемия с глобален опустошителен ефект. Няма незасегната сфера. Няма страна без жертви, нито здравна система, напрегнала докрай своите ресурси в името на оцеляването на максимален брой граждани и пациенти. В тези засегнати сфери образованието е лицето на държавническата политика за инвестиции в бъдещите генерации предприемачи и работещи. И затова преминаването в режим на онлайн обучение бе логичен и удачен отговор.

Факт е, че в лицето на министър Красимир Вълчев образователната система има държавник с мениджърски качества, който адекватно и прецизно формулира политики и решения на трудните предизвикателства, свързани с епидемията. Във висшите училища отговорът бе сякаш по-лесен, навярно и заради устойчивото развитие на дистанционната форма на обучение, която интегрира не само технологични решения за онлайн образование, но и светая светих на електронните платформи – цялостно осигурените с дигитални обучаващи статични и динамични ресурси учебни курсове, електронни библиотеки, видео лекции и тестови модули.

Имах възможността през 1999 г. да получа пионерен мандат в СА „Д. А. Ценов” като координатор на току що основания Център за дистанционно обучение. Вече над 30 000 дипломирани свищовски магистри, а скоро и бакалаври в дистанционна форма могат да потвърдят, че електронното обучение в XXI в. е обективна реалност. Особено днес в пандемични условия е единствена опция за организация на учебния процес.

Когато говорим за висше образование, Северозапада остава малко встрани. Какви са възможностите за младите хора от района да учат в Стопанската академия в Свищов? С какво можете да ги привлечете в малък град покрай Дунав?

Свищов е един от градовете, който макар и с необластен статут, попада в първите 40 града на България и в редица години е надминавал по население поне няколко областни центъра. Именно Стопанската академия прави от Свищов уникален като дух и среда за обучение град. Само тук в момента на студенти се осигуряват безплатни реновирани общежития и стипендиантски програми от най-реномирани банкови, застрахователни и бизнес институции. Десетки наши успешно защитили докторанти и магистри са на ключови места в стопанския, обществения и политически живот. Не случайно сектор „Финансови и застрахователни дейности“ е в топ три на най-високо заплатените отрасли, а ръководения от мен като декан факултет Финанси обучава именно в специалностите финанси и застраховане и социално дело. Затова Свищов е привлекателен център за икономическо висше образование, защото той е и избор не само на студентите, но и на техните родители.

Столицата, а и други големи академични градове, освен да дават възможности вече са и среда с особени рискове, включително и в криминогенен аспект. Затова е логично, че философията на академичен Свищов е тази на Хайделберг и Гьотинген – малък град с голяма академична институция. Не случайно при нас сред най-силните ни студенти са възпитаници на гимназии от Видин, Монтана, Враца и Плевен!

Какво правите в свободното си време, имате ли някакво хоби?

И двамата ми родители са работили в библиотеки и логично от тях имам любовта към книгите. Спортувам баскетбол, тенис на маса и шах. Често гледам и геймърски турнири благодарение на най-големия ми син Александър, който участва успешно в отборния формат на платформата Smite. Но и свободното време не е много. Научен ръководител съм на петима докторанти и на две магистърски програми, включително на английски език и за „двойна диплома“. Администрирам уеб сайта finance1952.com и няколко групи в социалната мрежа.

Дунавската храна и вино са сравнително непознати за повечето българи. Как може да се промени това?

Чрез регионален кулинарен продукт. Чрез работа на органите за местно самоуправление по налагане на Дунав като туристически маршрут, граница на старата римска империя и настояща артерия за водни атракции и пътешествия. Тук мястото и ролята на НПО сектора и медиите са огромни!

Предстоят светлите рождественски празници. Какви са традиционните ястия във вашето семейство. Как празнувате в семейна среда?

Установявам, че с моята съпруга определено имаме кулинарни заложби. На моменти и синовете ни изненадват с приготвени от тях ястия. Запазена територия за мен си остава новогодишната баница с късмети по „тайна“ семейна рецепта от бащиното ми село Салаш, Белоградчико и пълнената с ядки и сушени плодове печена тиква за трапезата за Бъдни вечер. Иначе празнуваме със съпруга ми Галя, синовете и нашите родители край сгряващия огън на камината с класическа трапеза и чаша домашно вино. От тази година вече имаме и първа реколта от бял отел – специално донесен като разсад от село Раброво от Северозапада и засаден в двора на къщата ни в Свищов.

Как си представяте Дунавска България след 5 години?

С оптимизъм, но и с борба за Макрорегионална стратегия условно наречена „Северен растеж“, с фокус двата най-бедни региона на ЕС, разположените в Дунавската равнина – Северозападния (BG31) и Северния централен (BG32). Трябва ни догонващ растеж и ускорена конвергенция на дунавска България чрез мащабни инвестиции в транспортна свързаност. Винаги ще твърдя, че изпреварващото развитие на българския юг се дължи в голяма степен и на позитивния трансграничен ефект от силните икономика на Гърция и Турция. Улесненията в транспортните коридори през границата на юг с новите КПП-та още повече привличат инвеститори и инвестиции от южните ни съседки, но тези инвестиции уви, спират до билото на Балкана. Със строежа на тунела под Шипка, завършването на „Хемус“ и скоростните пътища към Видин и Русе всичко след пет години от бъдеще време, ще е обективна реалност.

Какво мислите за социалното предприемачество? Има ли бъдеще за него в Дунавска България?

Социалното предприемачество е трансмисия между обществото и бизнеса и то в територия, където капиталовата инвестиция не е толкова рентабилна, но социалната отговорност за подкрепа на общности в затруднение е с огромен заряд. Изпращаме десетилетие на натрупани здравни и социални проблеми, на дразнеща регионална диспропорция между севера и юга, между столица и останалата иначе огромна територия.

Днес най-доброто лекарство за социалното изключване е именно социалното предприемачество. Чрез него и най-маргинализираната група, домакинство или дори отделна личност може да намери своя житейски смисъл и кариерна заетост. В Дунавска България може и трябва да направим от дефекта – ефект. Огромна е територията на Дунавската равнина, Предбалкана и Балкана. Стотици села се обезлюдяват, има хиляди запуснати имоти, които струват колкото месечната заплата на IT специалист, работещ в София. И всичко това е възможност. Кризата с COVID-19 ни научи да търсим сигурността на втория дом, далеч от града, в българското село, и защо не то да е от българския северозапад!?

Какво не питахме, а искате да ни споделите?

Живеем в страна, територия на исторически битки, преселения на народи, победи и загуби, радост и сълзи. Историята от 1300 години ни е отредила да бъдем една от люлките на европейската цивилизация. Нашата азбука е една от трите официални азбуки в ЕС. Имаме наша мисия, имаме нашата надежда, но и отговорност като личностно поведение и ценности – нека не завиждаме, „hate-ваме” и гледаме през оградата в двора на съседа по-малко. Време е успеха, таланта и предприемачеството да бъдат обект на подкрепа, добра дума и пример за подражание! Вярвам в доброто настояще и бъдеще на дунавска България, моя роден видински край и академична обител в първия свободен град – Свищов!

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

За символите и хората – тихата лудост на социалното предприемачество в Северозапада

За символите и хората – тихата лудост на социалното предприемачество в Северозапада

Напоследък е модерно да се разказват истории. Всеки се опитва да го прави ежедневно. Затворници сме на един вирус и на социалните мрежи. А можем да бъдем и свободни.

Исках да започна този текст с няколко символа от Северозапада. Но ето, че и мен ме тресе ковид треската – замислям нещо полезно, а се втурвам да правя друго, съвсем безполезно. Като това да разказвам историите на другите.

Така започна преди две години една радио рубрика с откраднато заглавие от книга. Не че книгата не бе издадена, просто заглавието ѝ се смени в движение. Но пък харесаха резервното в радиото и така се появи „Има ли мегдан“ в ефира. Леко небрежна рубрика, малко на куц крак правена, за едни такива смахнати хора – социалните предприемачи.

Напоследък там разказваме истории и за пустиняци. Последната например беше за една врачанска баба и нейната сегашна внучка – млада майка, която съживява тук-таме някое изпосталяло село. Но тази история е вече известна, затова ще я оставим настрана. Тук ще се впуснем в неизвестните истории, малко познати и в своите си села. Обикновено такива са историите за социални предприемачи.

Що за животно е социалният предприемач?

И тук възниква първият съществен въпрос – какво е социален предприемач?

Най-добре да си кажем някой конкретен заподозрян, някой съвсем див и неукротим. Някой като една писателка от Плевен, станала известна в Париж, понастоящем с адрес по лична карта в Родопите. Според нея това е тиха лудост – хваща те и те не пуща дорде не се озориш с щурата идея да възраждаш нещо. Започвам с нейната история, защото тя е от столицата на този див луд Северозапад. Или поне така си го представят брюкселските бюрократи. Друга дилема от района – къде му е столицата?

Видин, Враца и Монтана – всеки един от трите града приляга за столица на Северозапада.

Банатската сватбена кукла и нейната създателка

За столица на банатските българи обаче се счита едно село. И това не е оксиморон, селото си е баш на място, изградено покрай един кладенец в Златията, затова го нарекли Бърдарски геран. Как са попаднали там тези хора е друга история, но и сега са си баш на място и  продължават да си живеят в своята малка селска столица, с прави улици и красиви църкви.

Когато бях там да диря символите им, се залисах по кълбъсъта на Фършанги. Но накрая с повечко късмет намерих своя фокус и попаднах на малката сватбена кукла, облечена в традиционна банатска носия. Стана малко случайно, докато снимах ръцете на една жена. Тя шие по спомени на баби и черно-бели снимки нови цветни банатски носии. Разбира се, че тя е социален предприемач, но не това е важното в случая.

Куклата в ръцете ѝ грееше на снимката по един много странен начин. Малко като вуду магия направена против уроки. И това ме накара да се върна назад в годините, когато банатските българи от своята столица се вдигнали на бунт срещу плановете за ТКЗС. Това бил първия подобен бунт в цяла Източна Европа и то не какъв да е, а женски бунт – над петстотин бърдарчанки изгонили комунистите от селото. Това разбира се не се разминало леко, последвал погром и забрана да живеят по своя традиционен австро-унгарски начин. Което включвало и забрана за носене на традиционните носии. Но някоя жена се изхитрила и ушила малка носия за сватбената кукла на дъщеря си. Тези сватбени кукли били стара руска традиция, която комунистите припознали и в България.

Далновидна била тази жена, последвали я и други. Така запазили спомена за банатските носии и след години пак започнали да ги носят. И няма спор, че тази неизвестна сега жена е била социален предприемач.

Жалко, че историята ѝ е останала една селска легенда, а как имаме нужда и сега от такива жени.

От банята до баницата

Символите на Северозапада са понякога и вкусни. Такъв символ е баницата. Тя свързва и сплотява семейства и села. А на места служи и за мезе за ракията, както е при торлаците. За баницата сега се правят изследвания, организират се научни форуми, събират се клубове по интереси, снимат се филми. Дори се прави специален фестивал в село Баница. Любопитен факт за името на това село – то произлиза от старата му слава на хигиенен център. Имало е баня. Но ето, че сега се прави вкусен фестивал и това е пак вид социално предприемачество.

Занаятчиите

Символите на района могат да бъдат и в опасност. Такива са старите занаяти, заплашени от изчезване. В Берковица например работи последното семейно предприятие за сребърен филигран. След тях не се знае кой ще продължи това умение. По подобен начин стоят нещата с умението да се строят дървени лодки по Дунава. Навремето такива майстори е имало в Никопол и Лом. Сега последният подобен майстор живее на плажа в Никопол и дори строи дървени тракийски кораби. Какво ще остане след него също не се знае. А какво да кажем за умението да се тъкат чипровски килими, което дори е в списъка на Юнеско за световно културно наследство. Ако не се намерят млади хора, които да наследят занаята, това умение също може да изчезне. И какво излиза, че всеки занаятчия с рядко умение на практика е социален предприемач, защото съхранява една традиция, въпреки всякаква пазарна логика.

Символите – материал за интересни човешки истории

Изчезнат ли символите, няма да има материал за интересни човешки истории. Всичко ще се концентрира в големия град и в социалните мрежи. И ще загубим цял един район, който сега е просто един европейски регион за планиране със столица град Плевен.

А дали социалните предприемачи ще променят района? Много се надявам те да бъдат в основата на положителни промени. Напоследък се появяват все повече интересни малки инициативи на ударени от тихата лудост хора.

Такъв е примерът с младежа от село Вардим, който иска да прави прогресивно училище. Селското училище отдавна е закрито, такава е държавната политика в образованието. Но социалният предприемач не мирясва и сега крои планове да използва сградата за нещо полезно – създаване на частно училище, което обучава децата на умения да живеят на село, да общуват с природата, да растат щастливи по-далеч от социалните мрежи. Дали ще му се получи зависи не само от неговата тиха лудост. Важен момент в процеса на социално предприемачество са уменията и кой ще плати сметката.

Би било прекрасно държавата да отдели пари за изграждане на регионални центрове за обучение на социални предприемачи. И това да не се прави само в столицата на района по планиране Плевен, а и на много други места. Неотдавна бяха подадени почти 150 идеи за малки проекти в туризма на Северозапада. Сега има още над 80 предложения за малки проекти в туризма покрай река Дунав. Подобна гражданска енергия дава надежда за промяна.

Дали всички тези хора ги тресе тихата лудост не е ясно.

Но би било жалко държавата да изпусне социалните предприемачи да ходят да мият чинии в някоя голяма европейска столица. Затова трябват центрове за обучения, насоки и споделени пространства за работа не само в трите столици на Северозапада Видин, Враца и Монтана. Такива места за вдъхновение и споделяне на идеи са задължителни и в старите предприемачески центрове Лом, Оряхово и Свищов.

Защото всичко европейско в България е пристигнало по Дунава, а тихата лудост там все още е жива.

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Голямата селска мечта за живот сред пустиняците

Голямата селска мечта за живот сред пустиняците

Втората вълна на коронавируса вече като че ли е тук. Ковид-19 има потенциал да се превърне не само в бич за туризма, но и да преосмисли начина на живот в градовете. При първата вълна през пролетта на 2020 г., принудителното задържане на хората в големите градове роди в главите им „Голямата селска мечта“. Резултатът от това беше шеметния бум на селски туризъм през лятото, а и много българи вече са в процес на купуване на своя втори дом в дълбоката провинция.

Лудостта „селски туризъм“

Само до преди пет години да се пише и говори за селски туризъм в България граничеше с лудост. Тогава думата „селски“ носеше повей на оборска тор и нещо гнило. Но след успеха на книгата ни „Селата в България – посоки за туризъм и култура„, доста хора последваха нашия стремеж за пасторални приключения.

Едва сегашната пандемия обаче отключи масовия порив за поглед към непознатото. Селският живот е труден. Дори малък двор гарантирано докарва мускулна треска и болки в кръстта. В края на лятото се появява и нуждата да се събират дърва за подпалки. Появява се и навика за поздравяване на всеки срещнат минувач на улицата. Може би, когато почнеш да срещаш хора, които познаваш и поздравяваш на малко име, тогава вече „селската мечта“ работи.

Снимка: Гавраил Гавраилов
Снимка: Гавраил Гавраилов

Неотдавна се наложи да водя две фокус-групи за културен туризъм в Тракия, на които обсъдихме и важната тема за плановете и реалните пътувания през 2020 г. Оказа се, че много хора са планирали да ходят в Европа и Азия, но след ограниченията са се озовали в Северозападна България за първи път в своя живот. И говореха възхитени за района. Не само за природата, но най-вече за хората. Пустиняците ги бяха впечатлили. Някой дори спомена и за селската мечта. А тя е много близо до усещането за щастие, което търсим в допира с природата.

Селото и усещането за щастие

През 2004 г. за първи път се използва термина „екосистемни услуги“. Понятието е въведено от ООН, за да се измерва ефекта на щастие и удовлетвореност от допира на човека с дивата природа. В онзи момент вече се говори за нуждата от повече грижа за природата, което се приравнява с усещането за щастие във всекидневието на човека. След това започват различни кампании като например осиновяването на гора. Може би вече е дошло време да се осинови и някое изоставено село.

През 2016 г., когато подготвяхме книгата за селския туризъм, се беше появило първото дигитално село – Песочница. Поне така го бяха рекламирали от община Берковица, където се намира то. Идеята се разви и оцеля до пролетта на 2019 г., когато на Великден пожар изпепелява оборудването на дигиталния хъб в селото. С това идеята за първото IT – село изпада в затишие, но най-доброто вероятно предстои.

С. Горна Бела речка, Автор: Гавраил Гавраилов
С. Горна Бела речка, Автор: Гавраил Гавраилов

Подобни опити за дигитален бизнес в селска среда стават все по-чести. Предприемачите ги комбинират и с работа в земеделието, най-често в устойчиви стопанства, известни като „пасивни градини“. Забележителен опит за преместване на няколко градски семейства в село Горна бела речка отново завършва неуспешно. Не успяват да организират своето прогресивно училище в сградата на селското читалище. Но пък в Бела речка е жива идеята за фестивал на спомените, който е част от дейността на местната организация на Слоу фууд, посветена на козята извара.

В момента се прави друг забележителен опит за изграждане на пасивна градина, в която да се обучават малчугани в прогресивно училище сред природата. Идеята вече е на етап реализация в село Вардим до академичния център Свищов. Всичко това е дело на зелени мигранти, известни още като дауншифтъри. Те правят крачка назад в своята кариера, за да се докоснат до земята и родовите си корени. Ние това го нарекохме „почвотерапия“ в нашата селска книга.

Бъдещето е в предприемачеството с кауза

А как ще се развие „селската мечта“? Това ще покаже близкото бъдеще. Но с всеки нов локдаун любителите на пасторален уют се утрояват. Много скоро градовете ще започнат да се изпразват и ще се получи „олюдяването“ на селата, нещо по което вече работят от „Фабрика за идеи“ с тяхната „Резиденция Баба“. Наскоро те направиха много успешна резиденция за обживяване на културния живот в село Делейна, община Брегово. Техните усилия вече не изглеждат така самотни, защото бъдещето е пред социалните предприемачи с кауза.

А какво по-хубаво от това да бъдеш доставчик на екосистемни услуги? Или казано по нашенски – да си живееш със селската мечта сред пустиняци.

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Дегустация на вина от Северозападна България

Дегустация на вина от Северозападна България

Любителите на виното в България все още подценяват Северозапада като посока за винен туризъм. Вярно е, че в последните години славата на местните изби малко бе помрачена от кризата в бранша. Но също така е вярно, че се появиха и нови играчи, които възраждат вдъхновяващо представата за Златорожието като най-доброто място за сорта „гъмза” в България. Така наред със Сухиндол и Павликени се заформят интересни тероари за този традиционен наш сорт.

Винен туризъм в Северозапада?

Преди обаче да тръгнат туристите към Видинско, трябва да опитат вкусовете на района. За тази цел най-добре се отразяват винените дегустации, организирани от професионалисти. Подобна винена вечер имахме удоволствие да посетим в началото на месец септември в Пловдив. Темата бе „гъмза” от Видинско, с представители на четири изби от района, като към тях опитахме и две бутилки унгарска „кадарка”, любезно предоставени от Мария Стоева – технолог на изба „Братанови” от Харманли . Тя също вече започва експерименти със сорта гъмза и това бе добър повод да проверим оригиналите от Видинско.

Организатор на вечерта бе Красимира Кодукова – винен гид и технолог. Тя предварително бе селектирала най-подходящите представители на видинската винена промишленост като лично бе посетила четири изби във Флорентин, Ново село и Кошава седмица преди дегустацията. От пролетта на 2020 г. Красимира започна да развива своя проект www.winetourmaker.com, чрез който любителите на винения туризъм могат да наемат винен гид за своето посещение в конкретна изба или в няколко изби от цял район.

Сред отбрана компания от любители на виното и професионалисти (технолози, сомелиери, екскурзоводи) се отправихме на пътешествие към Видинския край чрез вкусовите си рецептори и разказите на Красимира Кодукова и Румяна Титерякова – изтъкнат екскурзовод и добър познавач на видинския край. По време на дегустацията опитвахме и подходящи за подбраните вина храни, които бяха селектирани от нашите любезни домакини. Съжалихме, че нямаме възможност да се насладим на пушеното свинско месо на Мик Купър или на торлашкия деликатес бел муж, но все пак местните храни най-добре се дегустират там, където са типични за своя район.

Дегустацията

По време на дегустацията отворихме 12 бутилки от 4 изби – „Дос Аламос”, „Ново село”, „Видинска гъмза” и „Бонония Естейт”. Сред тях имаше осем червени вина – предимно гъмза, както и рубин, мерло с каберне совиньон, две розета и три бели от сортовете совиньон блан и ркацители.

За финал се насладихме на една млада и една отлежала кадарка от района на Кишкьорьош – град в южна Унгария, известен като родното място на поета Шандьор Петьофи. Това вино ни го представи Мария Стоева, която в ролята на член на жури бе участвала в голям конкурс на вино в Унгария. Много полезен по време на дегустацията се оказа новия „Винен журнал”, който позволява човек да си запише впечатленията от виното, което дегустира. Виненият журнал е издаден по идея на Гергана Тодорова – винен журналист и създател на сайта www.winetours.bg

Виното и оптимизма

Дегустацията завърши с оптимизъм и вяра в бъдещето. Като цяло бяхме впечатлени от гъмзата, която е сравнително непознат за масовата винена аудитория сорт. Като стар местен сорт за видинския край тя има своя потенциал да го отличи на картата за винен туризъм, но все още има и някои скрити резерви. Моите лични впечатления бяха фокусирани върху гъмза „Гомотарци” 2019 на Бонония Естейт, която наистина ме впечатли като баланс между вкус, цвят и тяло.

Много приятно бях изненадан от отлежалата Кадарка 2010 от Унгария, което показва, че този сорт има потенциал и за стареене. В една от бутилките се появи подчерта „брет” ефект – натрапчива миризма на оборско сено. Това ярко подчертаване на тероара разделя винолюбителите в предпочитанията към него. Но благодарение на експертната оценка на Мария Стоева, която е участвала в изработване на колело на ароматите на брет-а по време на стажа си в район Бордо през 2013 г., имахме възможност да научим и някои нови неща за дрождите, които влизат в избата през гроздето.

Определено подобни винени дегустации създават желание за пътуване и споделяне на вкусовете на цял един район. Оставаме с желание да посетим избите във Видинско и се надяваме скоро те да организират инфотур за представители на медии и професионалисти от винения бранш.

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.

Алтернативен туризъм в Северозапада? Защо пък не?

Алтернативен туризъм в Северозапада? Защо пък не?
Снимка: Гавраил Гавраилов

2020 г. се оказва най-лошата за българския туризъм откакто го няма Балкантурист. Залогът е голям – всеки 8-и лев в икономиката влиза от продажба на туристически услуги. Очертава се към края на тази година да бъдем относително по-бедни, което не бива да ни прави по-нещастни. На фона на общата отчайваща картина има райони в страната, които достигат ново равновесно състояние. Такъв е примерът с областите Враца, Монтана и Видин.

Лято 2020 – не е за изпускане

Враца отваря врати с вдъхновение и кауза

Сезонът започна с важно събитие за туризма и културата на Врачанска област – пускането на платформата Openvratsa.bg. Добре направен продукт – вдъхновяващ и с кауза.  Свързан с културата на района и включващ много местни младежи. Идеята започва да се реализира две години по-рано и въпреки отлагането с няколко месеца заради корона вируса, не губи своя смисъл и дългосрочен ефект. Община Враца е част от Старопланинския туристически район, там са и съседните и Мездра и Вършец, които също предлагат възможности за туризъм.

Но прави чест на основателите на платформата, че разкриват потенциала на врачанския район и към равнината на север, която изцяло попада в Дунавския туристически район. Така символичния пешеходен туристически маршрут „По стъпките на Ботевата чета” намира своята логическа свързаност с перспективата да се развива смислен алтернативен туризъм на юг от река Дунав до сърцето на Природен парк „Врачански Балкан”.

Врачански балкан. Автор: Гавраил Гавраилов
Врачански балкан. Автор: Гавраил Гавраилов

В началото на лято 2020 г. беше обявена отворена покана за малки туристически проекти в Северозапада, които могат да бъдат финансирани от програмата за активни и жизнени местни общности на фондация „Америка за България”. Целта е да се инвестира дългосрочно в културно-исторически и природен туризъм, което да опровергае масовата представа за България като евтина морска и ски дестинация. Програмата е пилотна за страната и ние вече споделихме за нея в интервю с Юлиана Дечева от екипа на фондацията. Какво се крие обаче зад тази кампания и какви са реалните резултати от подобен опит?

На първо място се вижда, че има изненадващо много гражданска енергия за промяна и желание да се рискува с туристически услуги в Северозападна България. Представата за района като най-беден в ЕС може би вече не е водеща, защото Странджа, Сакар и части от Родопите в последните няколко години обедняват и се обезлюдяват с по-бързи темпове. И ако приемем, че почти навсякъде в България малките общини са все по-бедни откъм идеи и хора, то как можем да коментираме 145 проектни идеи, подадени в конкурса? Очевидно слуховете за смъртта на региона са крайно преувеличени.

Десет проекта на фокус

Вело приключения

Веднага прави впечатление, че основен акцент в динамиката за промяна е велотуризма. Три от одобрените идеи са директно свързани с това – Vratsa Trails (Велодестинация Враца), Сдружение Спортен клуб „Бегач” (Велообиколка на Северозапада), Колоездачен клуб ,,Враца Велообщество” (Велоприключения в Северозапада). Това не бива да изненадва никой, все пак един от водещите производители на велосипеди започва своето производство в Монтана. Освен това напоследък става все по-популярен цялостния веломаршрут Дунав Ултра, който има за цел да промени представата за Дунавска България. Това вклюва и изграждането на станции за зареждане на електровелосипеди, както и отдаване под наем на такъв тип оборудване. Мрежата за електровелосипеди вече се развива и към Северозападния Балкан – Белоградчик и Чипровци. Трите нови проекта включват точно такъв тип зони – равнина, планина и защитени територии.

Автор: Гавраил Гавраилов

Културен туризъм

Два от проектите са свързани с културен туризъм във Видин. Градът загуби почти половината от своето население в годините на демократични промени. Все още обаче има желание за промяна, а туризмът се оживи след пускането на Дунав мост 2, въпреки че все още предимно се разчита на круизните кораби по Дунав. През 2020 г. такива кораби практически не плават, което редуцира туристическия интерес към традиционната градска култура. Така там ще се развиват два нови продукта, които отсега будят голям интерес.

Ролеви игри в замъка

Регионален исторически музей Видин предлага „Мистерии и загадки в замъка Баба Вида” – нов приключенски продукт с ролеви игри в единственият запазен средновековен замък в България. Баба Вида е емблема на Видин и може да бъде естествен декор за игри, свързани с разгадаването на мистерии и загадки и преодоляването на предизвикателства. Така се продължава тенденцията там да се организират различни културни събития.

Архитектура и история

Нов български университет и Център за книгата предлагат два нови пешеходни архитектурно-исторически маршрути „Къщите още говорят”. Опознаването на забележителностите на Видин чрез историята на старите къщи добавя стойност и към цялостната реконструкция на Синагогата, която се очаква да отвори врати като модерен културен център през 2021 г.

Стремежът към игровизация на преживяването се вижда и в още един от одобрените проекти. Целта му е да превърне туристическите разходки във Видин, Враца и Белоградчик в незабравим спомен чрез разказване на истории и игри. Чрез следване на „куест” – пешеходен маршрут с улики, които разкриват интересни факти, участникът изследва града и научава повече за историята му. Игрите ще бъдат налични на приложението “Questo”.

Адреналин в кръвта

За любителите на качествения адреналин са предвидени два проекта. Единият включва водни преходи с каяк за начинаещи и напреднали по река Искър, язовир Монтана и участъци по река Дунав. Другият е свързан със свободните полети с балон. Идеята е да се организира „балон фиеста“ с участието на балони от България и чужбина за извършване на полети в района на Белоградчишките скали и около Видин. По време на фиестата ще се предлагат панорамни издигания и свободни полети за туристи. Това събитие може да се комбинира с посещение на традиционни общности, запознаване с местните занаяти и домашната храна.

Кулинарен туризъм

Когато стане дума за храна, много хора свързват Северозапада с торлаците. Един от одобрените проекти предвижда организирането на фестивал на ферментационните продукти. В Северозападна България има малки ферми, които произвеждат фермерски сирена и кисело мляко, хляб с квас, занаятчийско вино, бира, туршии, сладка, но те нямат стабилен пазар и са малко известни извън региона. Чрез ежегодно събитие по тази тема се цели изграждане на по-стабилни пазарни позиции и желание да се представят подобни местни продукти и в туристическите обекти.

Автор: Гавраил Гавраилов

Винен туризъм

Десетият одобрен проект цели да постави Северозапада на картата за винен туризъм в България – чрез разработване на маршрути в района на Белоградчик и Видин за посещение на местни винарни и дегустация на местни вина, разглеждане на забележителности и опитване на местни кулинарни специалитети. Подобни регионални карти вече съществуват – в Мелнишко, Пловдивско и Североизточна България. Носителите на идеята са туристически гидове, а местните винарни преди време направиха опит за обединение под името Нортикум. Сега желанието е да се представи цялостно винения туризъм с фокус върху местния сорт гъмза.

Бъдеще чрез миналото

Когато правим анализ на туризма в Северозапада няма как да пропуснем Чипровци и Берковица. И двете градчета напоследък изглеждат леко позаглъхнали, но нещо все пак трепти и бълбука там под Северозападния Балкан. В Чипровци най-новия проект е свързан с производство на крафт бира. „Чипровско пиво” е дело на местен младеж, който все още ходи на училище.

Автор: Гавраил Гавраилов

Освен това в града имат амбиции да развиват поклонически туризъм след полагането на костите на небесните му покровители в малък параклис до историческия музей. Сред тези светли личности е и Петър Богдан Бакшев, автор на първата съвременна история на българския народ.

Очевидно в района се раждат много символични за времето си автори, затова можем да свържем Берковица не само с Иван Вазов, но и с Йордан Радичков. Неговите верблюди, тенеци, врабчета и герои оживяват на центъра на града в скулптурата „Дървото на живота”. А зад старата часовникова кула се намира фирмения магазин на единствената по рода си семейна фирма за сребърен филигран в цяла България. Този занаят е бил част от легендарната Чипровска златарска школа, която била опустошена след въстанието през 1688 г. Техни наследници продължили умението след време в Берковица. А сега в Чипровци все още мъждука желанието да се тъкат известните по цял свят чипровски килими, които са част от световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.

И за да завършим литературния обзор трябва да споменем и село Говежда, родното място на Стоян Николов – Торлака. Там се развива и действието на неговата, получила вече легендарен статут четирилогия на торлашки диалект, която обобщава всичко що е в духа и съзнанието на Северозападния край. Едно от заглавията му твърди : „Май ше ни бъде…”

И те така в туризма!

Относно автора

Гавраил Гавраилов

Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.