Александър Петров: Тъжно е, че няма природонаучен музей в Северозападна България

Александър Петров: Тъжно е, че няма природонаучен музей в Северозападна България

Александър Петров е роден в Лом през 1990 г. По-голямата част от живота му е преминала в Северозапада – детството в Златия, а юношеските години – в Берковица, където завършва за мебелист в местното ЛПГ (наричано още „Талашо“). В момента живее в Пловдив, където е уредник в местния природонаучен музей, и завършва биоразнообразие, екология и консервация в Пловдивския университет. В музея става популярна работата му в зала „Тропик” с огромните и пъстри тропически пеперуди. В момента обаче се занимавам с фондовете на музея, заради посоката, в която е решил да се развива.

Ти си интересна бленда от таланти и призвания – историк и филолог, поет и писател, музеен уредник… Кое би казал, че ти е най-много на сърце и защо?

Писането винаги е било най-важното за мен. То е моята същност, това, което ме е изградило и все още ме изгражда като личност. Писането е част от мен, то не е просто хоби или нещо, в което съм решил да се развивам.

Историк и филолог – не съм. Просто съм завършил такава специалност във Великотърновския университет. Това не е моето призвание, но пък ми беше интересно и го учех с удоволствие. А филологията ми беше необходима, за да стана по-добър писател. Обаче да се развивам в тези области и да ставам специалист? Не. Моето нещо се оказа екологията. Това вече работя с удоволствие. В това искам да съм специалист и да се развивам професионално. Ученето в настоящата специалност е нещо, което правя с желание и разбиране. Вървенето по този път е естествено и непринудено. Полагането на големи усилия, късните нощи, прекарани в учене, и всичко останало, което съпътства студентския живот, са неща, които приемам с желание и удоволствие. Според мен така трябва да се усеща специалността, която следваш. В противен случай нещо не е наред…

Работата ти на музеен уредник е повече от интересна. Ти се подвизаваш под тепетата, но си родом от Северозапада. Какви мислиш, че са перспективите за развитие и популяризиране на музейното дело в този край на България?

Има места, на които това е възможно. Историческият музей във Враца е нещо, от което останах приятно изненадан. Красив, образователен, с екип от нахъсани и знаещи хора. Не съм прекарвал достатъчно време там, за да видя дали хората го оценяват. А този музей заслужава внимание. И не само музейното дело може да се развива във Враца. Струва ми се, че ако има период на Възраждане в Северозапада, той ще започне от Враца. Това бижу на нашия край ме впечатли страшно много, когато го посетих последните пъти.

Притеснява ме, че не знам доколко хората са готови да приемат тази идея. Дали имат желание да получат безценните знания, които предлагат музеите? Дали ще упътят децата си в тази посока? Времето ще покаже.

А кои са трите музея в Северозападна България, на които задължително би ни завел и защо?

Това са историческите музеи във Враца, Видин и Монтана. Общата причина е заради знанията за нашия край, които са събрали. Видинският музей пък има няколко обекта, един от които е крепостта Баба Вида – нещо, което всеки българин трябва да види. Сега, като се замисля, тъжно е, че няма природонаучен музей в Северозападна България. Там има голямо биоразнообразие, има природни обекти като Врачански Балкан и част от река Дунав, покрай които може да се създадат толкова неща, свързани с образование – книги, филми, научни статии… Но няма…

Освен всичко друго, с което се занимаваш, пишеш и забавни разкази на Северозападен диалект. От къде ти дойде идеята за това?

Идеята дойде от една Facebook група – „Да живеаш у Северозапада“. Там едно от правилата е да се пише само на северозападен диалект. Започнах да разказвам за някои случки от Берковица и „Талашо“, които хората в групата много харесаха. Постепенно започнах да ги оформям като истински разкази и така се появи идеята за сборника „Кучета сме ние!“, която ми се ще да осъществя някой ден.

Това, което ме подтикна да разказвам тези истории, беше носталгията по едни страшно трудни, но в същото време забавни времена. Тогава се налагаше да се справяме с бедност, липса на надежда, с проблеми в работата (всички бяхме хамали или дървосекачи след училище), но въпреки това не се предадохме, останахме изправени и го направихме без да губим шашавото си чувство за хумор.

Можем ли да публикуваме един от твоите разкажи по твой избор на сайта?

Разбира се, предлагам разказа „Кучета сме ние!“

Преди време една дама, която е родом от Бяла Слатина си пожела хората от Северозапада не само да се завръщат там, но и да не напускат. Какво според теб е най-важно, за да може младите хора да не напускат родния край?

Прехраната. Ако няма пари, няма как да се задържат там хората. Те трябва да имат възможност да живеят живота, който искат, в родния си край. След това са културният живот, забавленията, разнообразието и наличието на други млади хора. Ако всеки успее да си изгради свой кръг, да намери съмишленици или просто компания, с която да се забавлява, домът наистина ще се усеща като дом, а не като сега – място, за което си спомняме, че някога е било пълно с близки и приятели.

А какво смяташ, че би върнало един човек или семейство, който живее в по-голям град?

Всичко от изброените горе – пари, достоен живот, приятели/съмишленици.

От гледна точка на езиково богатство, кои смяташ, че са най-интересните и уникални изрази от Северозападния край?

Тези, които звучат грубо, но изразяват обич, симпатия или привързаност. Знаем си, че когато двама души се разбират и са близки, си говорят грубости, обиждат се, псуват се. По нашия край, когато не харесваш някого, просто не му говориш или се опитваш да докараш нещата до бой. Но на близките си говориш привидно грубо, като те всъщност знаят какво имаш предвид… и ти говорят грубо на свой ред.

Например, когато искам да покажа симпатия, казвам на човека отсреща, че „ше го утрепем“. Привързаност? „Ше те прекинем“.

Има един цял разказ по темата – „Цената на прекинването“.

Ако можеше да говориш с една историческа личност от родния си край, коя щеше да е тя или той и защо?

Бих искал да говоря с ватáта на златийските калушари (русалии). Ватáта е водачът на калушарската група, която обикаля Златия (родното ми село) и околните села, за да лекува „ударените“ (разболени) от „злия дух Калуш“ през русалската седмица. Това става чрез един магически танц, който хем те издига, хем те смразява. Истинско вълшебство! Ватите са били умни хора, с много знания за билките и магиите. Един краевед и учител от моя край, Веселин Патрашков, описва чрез сведения от очевидци и стари калушари способностите на потомствените вати. Той, за съжаление, не е успял да говори с никой от рода на тези потомствени вати, а само с тези, които идват след прекъсването на рода в началото на ХХ в. На тях не са били предадени старите знания и тайни на тези чародеи. А аз много бих искал да ги науча.

Относно автора

Венелин Добрев


Още новини